Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Защо пък Оли?

— Започнаха с „Олозите“, но го съкратиха. — Подсмихна се. — Е, когато се качихме на кораба, може да сме приличали на надути пуяци с нашите книжки и лабораторно оборудване, Добър изстрел, Дейвид!… Но това не продължи много. Едва излязохме от пристанището и вече бяхме провесили глави зад борда с еленски рев.

— Еленски рев? — засмях се. — А, ясно. Mal de mer.

— Точно така… да му се не знае, сигурен съм, че тази мрежичка мърда. А след пристъпа на mal de mer започна пристъп и на mal du pays.

Mal du pays? Не много разпространеният френски израз за тъга по родината ми разкри още нещо за Гейбриъл. Образованието му безспорно е било първокласно.

— Досещам се, че екипажът ви е наричал „Олозите“ заради вашите професии, нали?

— Уцели десетката, Дейвид. Аз съм биолог, специалността ми са растенията.

— А Дек какъв е?

— Геолог. Ако случайно попаднем на петрол или полезни руди, искаме да ги проучим. Керис е нашият зоолог. Тя се опитва да установи как животинският свят понася всички онези прелестни люшкащи се трифиди.

— Зле, предполагам.

— Плъховете не са чак толкова зле.

— Искаш да кажеш, че обират остатъците, след като трифидите излапат по-едрите мръвки?

— Веднага се досети, Дейвид. Дявол да го вземе, тази мрежичка сякаш расте пред очите ми. Мой човек, трябва да ми покажеш как го въртиш този обратен сечен удар. — Гейбриъл измъкна топчето от мрежата и ми го подхвърли, за да бия сервис. — Ким Со се занимава с антропология. Изследва как малцината останали окаяници се справяме с оцеляването.

— Ами Рори?

— Той е изключение. Стихията му е дипломацията. Нещо като бродещ посланик. Поверено му е да създаде връзки — желателно съюзнически — с общностите, на които попаднем.

— Не вярвам да му е много лесно всеки път.

— Напълно прав си… А, тази точка е за мен, старче. — Той изпълни сервиса и топчето профуча край ухото ми. — Скоро ще спечеля гейма. — Пак подхвана разговора. — Вероятно и вие сте се натъквали на същото отношение. Хората се плашат, че и малкото храна, която отглеждат с пот на чело, ще им бъде отнета от бандити. Затова се затварят в своите общности, стават отчуждени и потайни.

— Мога да ги разбера.

— Е, да, но е време да съборим тези прегради помежду си. Не може вечно да се свираме на смотаните си островчета със смотаните си фермички в смотаните си дребни светове. Задължително е да общуваме помежду си, за да основем международно съдружие.

— Втора версия на Обединените нации ли?

— Защо не? Но някои типове, затворили се в мъничките си европейски твърдини, дори не смеят да включат радиопредавателите, за да не привлекат нечие внимание. Можеш обаче да заложиш сума ти пари, че всички до един слухтят до приемниците и се стараят да разузнаят всичко възможно за съседите си.

— Нищо не знаехме за Ню Йорк — подхвърлих аз.

— Значи и вие поддържате радиозатъмнение?

— Ето, гейм. — Топчето се фрасна толкова силно в хилката ми, че се сцепи на две равни половинки. Без да се запъне, Гейбриъл продължи: — Няма спор — работим със слаби предаватели, сигналите не стигат по-далеч от петдесетина километра. И ние сме си патили от пиратски нападения. Дори сме си имали големи неприятности, преди да изберем новата управа преди двайсетина години и да заздравим отбраната. Сега накани ли се някой да ни цапардоса, по-добре да размисли, защото така ще го халосаме в отговор, че ще му е за последен път. Искаш ли кафе?

Не можех да устоя на това превъзходно кафе. Седнахме на края на масата, отпивахме от хартиените чашки и си приказвахме за щяло и нещяло. Обсъждахме каква може да е причината за мрака, обгърнал плътно цялата планета. Споделяхме истории за семействата си и детските години. Разказах му как пусках да летят моделите на самолети, които сам правех, стигнах и до момента, когато любимият ми ракетоплан се издигна във въздуха. Описах му как изпадналият в паника клисар удари църковната камбана, защото си въобразил, че отново падат реактивните снаряди от времето на войната с Хитлер.

Гейбриъл избухна в кикот, дълъг и гръмогласен, пляскаше се по бедрото толкова безмилостно, че май си направи някоя синина.

После плъзна замислено грамадния си палец по ръба на хилката.

— Лесно е да забравиш хубавите дни, които си имал като хлапе. Аз отглеждах зайци, ама много. Те се развъждаха неуморно и не забелязвах, ако един-два липсваха. Нали разбираш, баща ми понякога вземаше месо за трапезата. — Засмя се. — Имах си и слабост. Филмите. Всяка събота бях пръв на опашката пред „Люис“. Това е голямо подземно кино на Бродуей. Страшно си падах по смехориите. Гледал ли си ги? Бъстър Кийтън, Лаурел и Харди, Аркина Росета? Само че не харесвах Чаплин, имаше много лиготии. Обожавах и каубойските историйки. С колкото се може повече престрелки. Но накрая ме догнуся да гледам как хората убиват други хора.