Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Брей…

— Ами да, откакто татко гръмна мама. Пуф… право в сърцето.

Промърморих сащисан:

— Извинявай, Гейбриъл. Не исках да…

— Няма нищо, Дейвид. — И той махна с ръка смутен. — Случи се отдавна. Казаха, че било от непоносимост към химикала.

Нямах желание да го разпитвам за „химикала“, който спомена. Но той като че разгада изражението ми.

— И химикалът е нещо ново за теб, нали? — попита невъзмутимо.

Само кимнах, защото не намерих думи, които да не прозвучат неуместно, но приветливата усмивка отново огряваше лицето му.

— С химикала стерилизират мъжете чрез инжекция. — Показа с жест забиването на спринцовка в ръката. — Мисля си, че на двайсет и шест години татко беше твърде стар за процедурата. Малко го изкара от релсите. — Чукна с пръст по слепоочието си. — На мен изобщо не ми навреди. Но пък нямаше как да ми липсва онова, което не съм опознал, ако схващаш. Схванах, и то добре. И се ужасих в мислите си. Все тъй усмихнат, той добави:

— А щом получих „розовата карта“, веднага ме приеха в „Гимназията на скопците“, както я наричахме. — Прихна, сякаш му беше забавно. — И получих най-страхотното образование, на което може да се надява човек като мен. Сега си имам удобен апартамент наред с работа, която не бих заменил с нищо. Ей, Дейвид, разлял си малко кафе. Да ти долея ли?

Благодарих му и отказах… Исках да изляза на въздух… Похвалих го за играта… обещахме си реванш. И без лицето ми да издава какво мисля, напуснах помещението.

Времето минаваше. Понякога нощта по нищо не се различаваше от деня. Гъсти облаци се стелеха под избледнялото слънце и отнемаха дори оскъдната светлина. А корабът бумтеше напред, витлата пенеха водите на Атлантика и носът неотклонно сочеше на запад. От време на време вятърът духаше смразяващо. От тъмата напираха снежни пелени. Някой бе казал, че юнската снежинка е злокобна. Убедих се, че не е бил далеч от истината. Вместо топъл летен ден виждах край илюминатора да прелитат вълни от снежинки. Може би нямаше да има затопляне. И след няколко мрачни години целият свят щеше да се скове под дебел пласт смъртоносен лед.

Кой знае? Земята ще кръжи около Слънцето хиляда или милион години, или пък до края на вечността в своя леден ковчег. Без дори жалък микроб да е останал някъде по нея.

Избърсах капките влага от стъклото на илюминатора. Зад него имаше само плътен мрак, омърсен единствено от тези съскащи снежни повеи.

Отдавна мъртвият поет е бил прав. Снежинка през лятото — това наистина е злокобно.

— Здравей, човек бум-бум!

Кристина засия насреща ми от другия край на пътническия салон. Дебелият пастел в ръката и рисуваше човечета с ръце и крака като клечки. И аз се засмях, после опрях длан в гърдите си.

— Дейвид Мейсън — изрече тя оживено. — Да. Дейвид Мейсън? Време ли е за вечеря?

— Не — уверих я, слисан от нейния напредък. — Има още време до вечеря.

Керис вдигна глава от страницата на доклада, който пишеше.

— Кристина наваксва като спринтьор. Още годинка-две и може да кандидатства за нашия Изследователски екип.

— Значи и тя ще е от „Олозите“?

— Олозите ли? О, говорил си с екипажа, така ли?

— Не. Гейбриъл ме просвети. Откровено казано, моряците ме отбягват.

— Не си го слагай на сърцето. Отбягват и нас. Е, малко взаимно недоверие никому не е навредило. Искаш ли уиски?

— Ами… ъ-ъ… ако смяташ…

— Хайде, де, направи ми компания. Слънцето май вече е залязло, ако ще и да не виждаме проклетото светило. Тя гъвкаво измъкна дългите си крака изпод масата и прекоси стаята с толкова интересната за мен полюшваща се походка. (Гейбриъл я описа като „дръзка“ и ми намигна многозначително.)

— Ако питаш мен — подхвана Керис, докато пускаше ледени кубчета в широки чаши, — екипажът малко ни завижда за угодийките. — Разклати бутилката уиски към мен. — Докато са в морето, те са на сух режим. Зърнат ли ни с някоя освежителна чаша в ръка, направо се вкисват. Това ще ти стигне ли?

Показа ми чашата, в която бе сипала щедра порция.

— Да, предостатъчно е, благодаря ти.

Кристина ме изгледа строго.

— Гадна бира.

Направи гримаса — кръстоса очи и разклати глава в убедително подражание на човек, който се е увлякъл в издигането на чашките. Керис се засмя.

— Нещо ми подсказва, че след няколко месеца нашето дете на природата ще бъде същинска нюйоркска тийнейджърка… Наздраве!

След два-три дни бях свикнал с морето. Приспособих се и към всекидневието на кораба. Храната беше в невероятно изобилие. Имаше горещо кафе по цял ден. Често разговарях с „Олозите“. Керис Бедекер и Гейбриъл Дийдс се държаха най-приятелски. (Макар че Гейбриъл с огромно удоволствие ме разгромяваше на тенис на маса. Въпреки всичко изтръгнах една-две победи. Показах му и основите на крикета с помощта на картонена тръба и топка от чифт чорапи. Ах, колко сладко е отмъщението…) Ким Со отделяше почти цялото си време за обучението на Кристина и ги виждах рядко. Забелязах обаче, че момичето произнася думите с напевен американски акцент, в който тук-там се вмъкват изрази, присъщи само на шотландците от планините. Дек се държеше дружелюбно, но беше болезнено свенлив и почти винаги затъваше в работата си. От сутрин до вечер пишеше подробни доклади за геоложките си открития на различните места, където бе спирал корабът. Доколкото схванах, американците имаха неотложна нужда да намерят нови петролни полета, които да са лесно достъпни, но и без трифиди. Тежка задача. Най-малко симпатия изпитвах към Рори Мастърфийлд. Смущаваше ме пронизващият му поглед и макар да се прикриваше зад усмивката на добряк, долавях колко е наежен вътрешно.