Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— „Дар за Кристина Джейн Скофилд по случай кръщенето и. С обич от нейната леля Сюзън Турейн.“

Кристина наблюдаваше жадно как представям съкровищата и.

— Една кукла — промърморих и оставих играчката до книгата.

— Бекър — промълви Кристина и докосна лицето на куклата. Дойде ред на нещо твърдо, увито в хартия. В първия миг го помислих за камък. Само че…

— Хляб. Пресъхнал и престарял. Може би е от много години.

Имаше и няколко дрешки за момиченце на четири-пет години. В мен се прокрадна предчувствие за неизбежното. Знаех, че ще открия някакви сведения за миналото на момичето. Секунда-две се колебаех дали да продължа този ритуал пред очите на Кристина. Тя докосна памучна дреха.

— Блю-ззъ. — Помисли и се поправи: — Блуза. — Паметта и се възстановяваше, познах по внезапния разсеян поглед. — Лошо куче Макс… растението го ухапа. — Оживлението и се стопи, седеше неподвижно. — Растението го ухапа. Макс в земята.

Настроението в салона се помрачи забележимо. Стори ми се, че всеки се вторачваше в тази купчинка предмети и вече си имаше своя версия какво е преживяла Кристина преди години. Аз виждах във въображението си малко момиченце, тичащо през притъмняла гора, притиснало към гърдите си куфарчето, в което някой бе събрал най-необходими вещи. Къшей хляб, останал неизяден. Библия, която тя не е можела да прочете, но е щяла да и напомня за по-щастливи времена. Стига да оцелее.

Имаше още неща в куфарчето. Въженце. Джобно ножче. Празна кибритена кутийка. Златен медальон с рус кичур вътре. Надписът гласеше „Маргарет Ан Скофилд“.

Майката на момичето?

На дъното беше последната вещ. Метална кутия за пура със завинтено капаче. Побирала е голяма пура, вероятно кубинска. Спомен за баща и? Доста любопитна сбирка предмети.

Понечих да прибера всичко в куфарчето, но Кристина ме спря, вкопчвайки се в китката ми. Насочи ръката ми към кутията за пура и притисна пръстите ми към метала.

Огледах се към другите в стаята. Те наблюдаваха с напрегнато очакване в смълчаното помещение, където се чуваше само далечното боботене на двигателите.

— Прочети го — настоя момичето.

По цилиндърчето нямаше нищо за четене. Отворих го. И видях стегнато навитото листче.

Измъкнах листчето полека и мина време, докато го разгъна и го притисна с длани върху масата. Текстът като че бе надраскан припряно, но личеше и навикът да се пише красиво.

Взрях се в Кристина. И тя чакаше със светнали очи, без да шавне.

Нямаше как да протакам повече. Прочетох писмото на глас:

— „До всеки, за когото се отнася това. Момичето, което ви даде това писмо, е моя дъщеря. Името и е Кристина Джейн Скофилд. Тя е на пет години.

Не ми остава време да се впускам в подробности за премеждията ни. Двайсет години живяхме в укрепен лагер на брега на Корнуол. Бяхме смесена общност от зрящи и незрящи. По мое мнение се справяхме сравнително добре, препитавахме се предимно със земеделие и разнообразявахме храната си с по малко риба.

Но преди една година цяла флотилия яхти доближи брега. Нямахме време да се подготвим за отбрана, преди да ни нападнат. Нашествениците отведоха зрящите жени и децата ни. Останалите бяха изклани. По-скоро с късмет, а не с хитроумие, им се изплъзнах заедно с дъщеря си Кристина. Бродихме месеци наред. Хранехме се, с каквото намерим. Спяхме в развалини. И вечно бягахме от трифидите, които тръгнаха подир нас, както вълците вървят по следите на ранено животно. Всъщност точно така си беше. Вече бях на възраст, когато напуснахме селището. А сега съм болен. За мен е огромно мъчение да измина повече от километър-два на ден. Мъкнем се бавно и трифидите ни догонват.

За цяла година митарства не срещнахме дори един човек. И стигнах до заключението, че сме единствените хора в цялата страна. Трифидите или са изтребили другите, или са ги прогонили. А сега тези прокълнати растения упорито се канят да се нахранят с нас.

Седя и пиша до теб — непознатия, когото никога няма да зърна. С Кристина намерихме временно убежище в един хангар с лодки до река. Тъмно е. Макар че не ги виждам, мога да ги чуя — трифидите тракат по стволовете си с онези техни пръчици като пръсти, съобщават и на себеподобните си, че са ни хванали в клопка тук.

Кристина спи безметежно. Тя не знае, че това е последната ни вечер заедно.

Въпреки че не разбирам нищо от медицина, досещам се, че времето ми изтича. Напипвам твърда неподвижна буца в корема си. Кожата ми е болнаво жълта. Подозирам, че е тумор. Все едно е, защото съм твърде слаб да извървя повече от няколко крачки наведнъж. Скоро и това няма да ми е по силите.