Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Разбира се. От мен да знаеш, отдъхнаха си, щом чуха, че си невредим. — Жалко, че не мога да кажа същото и за моя спътник.

За малко се смълчахме, чуваше се съскането на разцепената от носа вода.

— Ти спаси момичето — накрая напомни Керис, приковала погледа ми със зелените си очи. — Ще се прибереш като герой.

— Не се чувствам такъв — тръснах глава. — Всъщност ми е адски гадно заради нещастието с Хинкман.

— Е, все пак си намисли речта, преди да си стъпил на родна земя. За онези твои хора на острова вече си герой.

— Май по-скоро се дължи на произхода ми, отколкото на собствените ми достойнства.

Керис отметна косата от лицето си, защото вятърът я раздуха в преливаща се завеса, искрящо червена в навъсения здрач.

— Дейвид, или си твърде скромен… почти непоносимо скромен, или криеш някаква голяма семейна тайна. Наведох се напред, подпрян на релинга, и се загледах в пяната около носа на кораба.

— Не е голяма. Просто баща ми, общо взето, е нещо като полубог в очите на хората у дома.

— И ти, тъй да се каже, знаеш какви велики дела се очакват и от теб?

— Донякъде е вярно.

— И това те измъчва?

— А, не особено — усмихнах и се. — Баща ми е страхотен татко, а семейството ми не иска от мен да бъда Бил Мейсън номер две. Но обществеността си има очаквания.

— Може би няма да ги разочароваш.

— Керис, досега единственото ми забележително постижение е съсипването на два от самолетите на острова за два дена. И ако очакват от мен да нахлузя обувките на великан, май ще се окаже, че краката ми са адски мънички.

Пак се облегнах на релинга и за пръв път забелязах колко бели са зъбите на Керис, обрамчени от тези нейни пълни устни. — Впрочем не исках да си помислиш, че се окайвам. А твоето семейство… бива ли си го?

— Бива си го. Но е трудничко да не го губя от поглед.

— Многолюдно семейство, а?

— Може да се каже.

— Един мой познат — Мич Мичъл — има осмина братя и две сестри. Не го знам как успява да им запомни рождените дни… — подсмихнах се — … а дори и имената.

— Приятелят ти Мич е изтеглил лекия жребий в живота.

— Твоите повече ли са?

— Хъм… — Тя кимна усмихната. — При последното преброяване имах сто и петнайсет братя и точно сто и двайсет сестри.

Разкикотих се и зачаках да чуя в какво е солта на шегичката. После долових, че не ме занася.

— Да му се не види…

— А ти си въобразяваше, че Мич си има проблеми. — Все тъй засмяна, тя докосна брадичката ми. — Ако това твое чене увисне още малко, ще нащърби палубата. Я да видим… — И тя се наведе над релинга, косата и се развя назад от ветреца. — Появи ли се вече този остров?

Осени ме дребно прозрение. Изолираните общества се развиват твърде различно едно от друго. Ние имахме Домове на майките. Ню Йорк пък се перчеше със семейства, в които има над двеста деца…, макар че как успяваха да извъртят този номер, само Господ знаеше. Но поне в едно бях убеден — по принуда щяхме да разширим смайващо кръгозора си. Трябваше да възприемем девиза: „Да живеят различията!“ Иначе щяхме да се сблъскаме с избуяли предразсъдъци, таящи в себе си заплаха.

И докато се питах как ли американците от кораба ще се справят с културния шок при срещата с провинциалната ни общност на остров Уайт, погледът ми се отклони към мъждукащото слънце. Едва сега открих, че с него става още нещо неприятно. Много неприятно.

— Дейвид? Какво не е наред?

Стрелнах Керис с толкова яростен поглед, че тя се отдръпна.

— Корабът! — сопнах и се. — Плава в скапаната обратна посока!

— Как така в обратната посока? Отвеждаме те у дома.

— О, не, по дяволите… Как не се сетих досега?

— Дейвид…

— Направо ми се навираше в очите от двайсетина минути.

— Дейвид — смутено завъртя глава Керис, — Не разбирам какво…

— Погледни слънцето.

Разтреперан от гняв, аз посочих кървавочервения диск в небето.

— Какво му е на слънцето? Не виждам…

— И аз не виждах. — Поех си дъх. — Слушай, Керис, сега е преди обед. Слънцето още се издига. Само че над кърмата — зад кораба! А трябваше да е отпред. Това означава, че сме се отправили на запад, а не на изток!

— Не мога да го проумея. Нали уж щяхме…

— Уж щяхте да ме откарате вкъщи. — Изгледах начумерено мостика. — Но май е имало промяна в плана.

— Дейвид?…

— Ще си поприказвам с онзи капитан Блай 2 2 Уилям Блай е прочут британски мореплавател и флотски командир от края на XVIII и началото на XIX в. — Бел. прев. или както му беше името! Вбесен, че ме изпързаляха така, аз се качих на мостика.