Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Е, ние обаче смятаме да оправим положението — грейна Гейбриъл. — Обикаляме с това корито от Северния полярен кръг по целия бряг на Европа и Африка чак до екватора.

— Съставяме карти, събираме образци — животни, растения и минерали — допълни Дек.

— И преценяваме докъде са се разпрострели трифидите, доколкото можем — вметна Керис. — Още ром, Дейвид?

— Благодаря, но е по-добре да откажа. Вече ме удари в главата.

— О, между другото — Рори сякаш си спомни за незначителна, но заслужаваща да се спомене дреболия, — отбиваме се при хората по пътя да им кажем „здрасти“. — Усмихна се. — Време е да се опознаем със съседите си. Дейвид, разкажете ни за себе си. Как живеете на остров Уайт?

Последва доста продължителна размяна на въпроси и отговори. Четиримата ме подхванаха с въпроси и аз се стараех да им отговарям по-пълно. По едно време узнах, че корабът вече се е насочил към Ламанша и те се съгласиха по-скоро да седнем на по халба-две бира в Шанклин. След това и аз изкопчих малко сведения за събеседниците си. Всички живееха в Ню Йорк. Те бяха научният екип на „Малкият Бигъл“. Сигурно сте се досетили, че е бил наречен на кораба „Бигъл“, с който Дарвин обикалял океаните. Имало и кораб „Големият Бигъл“, който пътувал на юг край американския бряг със същите задачи. Общо взето, бе им възложено да проверят какво е оцеляло от Стария свят, да установят какви земи са завладели трифидите и да се свържат с разпръснатите отломки от човечеството с далечната цел да бъдат събрани в единна глобална организация. — Някои се отнасят равнодушно към това — въздъхна Керис, — А една общност на норвежкия бряг отговори на молбата ни за слизане на брега с няколко точни пушечни изстрела.

— Загубихме двама моряци. — Отнесеният поглед на Рори ми подсказа, че си спомня неприятна случка. — Затова капитанът беше малко наежен при стъпването ви на борда днес.

Докато си приказвахме, започнах да изпитвам едва ли не страхопочитание към тези млади хора. Тяхната жизненост и неукротимата им енергия бяха необичайни. Помня, че си казах: „Ако ги включат в контакта, ще дават електричество за всички уреди на кораба.“ Нито за миг не оставаха в покой, независимо дали бяха изправени или седнали, говореха с изразителни жестове и припряна самоувереност, каквато не бях виждал дотогава. От време на време се чувствах като тъповатия братовчед провинциалист от вицовете. А те жадуваха да научат всяка подробност от живота на моя остров.

— Откъде си доставяте въглища? — попита Дек, лъскайки очилата си, докато заблестяха като хелиограф. — На остров Уайт няма „естествени“ залежи на въглища, нали?

— Ъ-ъ… няма — потвърдих, щом сдъвках поредната бисквита, която те наричаха курабийка. — Почти не използваме…

— Не използвате въглища ли? — Всички се изненадаха.

— А отоплението и осветлението? Нали имате и параходи?

— Имаме, обаче са преоборудвани да работят с течно гориво.

— Да нямате петролни кладенци?

— Не, обаче…

— Не е възможно още да разчитате на стари петролни резерви.

— Така е. Извличаме гориво от трифидите.

— Трифидите?! — Очите на Рори се разшириха като че ли чу върховна глупост. — Но как, за Бога, рафинирате маслото им до гориво?

— Ами, построихме рафинерия, която преработва трифиди в промишлени мащаби. Моят баща и още един човек на име Коукър изобретиха инсталацията преди двайсетина години. Напълно възможно е от маслото да се извлече лек спирт със свойства като на керосина и…

— Чуйте го само! — възкликна Гейбриъл. — Тези приятели изстискват бензин от проклетите растения. Невероятно!

— Получаваме и по-тежки масла за смазки, готвене и лекарства — добавих гордо, но смутено. — И горивото в моя реактивен изтребител беше спирт от трифиди. Различава се от горивата за двигателите с вътрешно горене или…

— Божичко… — отрони изумената Керис. — Най-важно е обаче дали вашите хора биха дали технологията на нашите?

Засмях се доста наивно.

— Не виждам защо да не ви я дадат.

Рори си потриваше брадичката.

— И имате реактивен въздушен флот, така ли?

— Да. Предимно изтребители и леки бомбардировачи.

— Иисусе…

Изведнъж Дек и другите трима се облегнаха назад и взеха да се споглеждат. Май успяха да си кажат немалко неща само с очите. Неочаквано ми се стори, че биха предпочели да се усамотят, където няма да ги чувам, за да си поблъскат главите над казаното от мен.

Накрая Керис подхвана с много премерен тон, от който в ума ми за пръв път се пробуди безпокойство: