Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Тя още държеше бутилката ром, но със свободната си ръка посочи поред всекиго от мъжете.

— Това са моите съратници в приключенията. Ето го Гейбриъл Дийдс.

Чернокожият пристъпи към мен. Беше най-високият от тримата и се движеше със свободната лекота на атлет. Усмихна се топло и стисна ръката ми.

— Радвам се, че сте на борда, господин Мейсън.

— Дейвид, моля — поправих го засмян.

— Достойният господин с русата брадичка е Дек Хърни — нехайно продължи Керис. — Не се оставяйте да ви подмами да играете шах с него. Партиите му се проточват дни наред и слага такъв вонящ тютюн в лулата си, че и месец не би ви стигнал да се съсредоточите. Мисля си, че тези димни завеси влизат в стратегията му.

Дек Хърни беше на около двайсет и три години, направи ми впечатление на дружелюбен, макар и стеснителен човек. Ухили се, изчервен от закачките на Керис.

— Последен, но не и по значение, е Рори Мастърфийлд. Най-запаленият свирач на банджо в целия кораб.

Рори имаше поглед на наблюдателен човек. Носът му пък завършваше с остър връх. Усмихваше се охотно, но малко ми приличаше на оса и се взираше много изпитателно. Завърших ритуала на здрависването, като стиснах неговата ръка.

— Дейвид, появихте се с интересен костюм. С какъв тип въздушна машина летяхте?

Обясних му и той подсвирна впечатлен. После примига, сякаш запаметяваше информацията, за да я използва по-късно.

— Хапнете си, хапнете — приятелски ме насърчи Гейбриъл. — Ще стигне и ако поискате допълнително. А, да. Дек, ще докопаш ли хляба от масата зад теб? Трябва да поохраним тоя човек.

Дек ми подаде чинията с купчина филии.

Яхнията ухаеше превъзходно. И вкусът не ме разочарова. Мръвките обаче ми се сториха удивителни — май бяха хвърляли безгрижно в яхнията цели телешки пържоли. Имаше и жълт зарзават колкото грах. Не го разпознах, но беше чудесен.

Набързо изгълтах няколко лъжици и поумувах как да подхвана огромните парчета телешко само със скромна лъжица в ръка. Тогава забелязах, че другите четирима около масата следят всяко мое движение с възбудата на публика, очакваща илюзионистът да извади заека от цилиндъра си.

Поспрях и се запитах дали не съм забравил нещо или пък случайно не съм проявил неучтивост. Керис обаче се изчерви.

— Моля да ни извините, че ви зяпаме. — Усмихна се виновно. — Но изобщо не сме предполагали, че морето ще ни поднесе нов Робинзон Крузо, и то пилот на реактивен изтребител.

Дек се хилеше.

— Отгоре на всичко готов да се опълчи на вдъхващия ужас капитан Шарпстоун.

Неволно се зачудих какво ли прави подивялото момиче. Съвсем новото и стъписващо преживяване при срещата с други хора сигурно я е объркало.

— Момичето, което качихте на борда… — подхванах аз.

— Не се безпокойте — побърза да ме прекъсне Керис. — Ким Со се е затворила с нея в една каюта. Гостенката ни с удоволствие похапва цяла купа курабийки. А вие харесахте ли яхнията?

— Изумителна е — отвърнах от все сърце. — Нямате представа колко ми е вкусна.

— Още хляб? Заповядайте, вземете си.

— А ромът как беше? — сети се Гейбриъл.

— Чудесен, направо чудесен. Отново започвам да се чувствам човек.

Рори се бе замислил.

— Никак не ви е провървяло, щом се наложи да зарежете самолета си на такова място. Какво се случи?

Разказах му как се опитахме да определим докъде се простира облачният слой, защото отначало предположихме, че той е причинил затъмнението, и как стигнахме до горчивия извод, че гръмотевичната буря е прекъснала радиовръзката ни с базата. Завърших историята с описание на аварийното кацане върху живата рогозка. Разбира се, поприказвахме си и за дребната гадост на природата, която явно не позволяваше на слънцето да свети нормално. Научих, че имат същия проблем в Ню Йорк, значи явлението не беше местно, а глобално.

Огледах оживените им лица, а те наблюдаваха как обирам чинията си с коричка хляб.

— Е, какво ви води насам? За пръв път срещам американци, а и не съм чувал някой да е стигнал до Европа през Атлантика още от Ослепяването.

— Ослепяването ли? — Керис кимна, че е разбрала. — При нас го наричаме Началото.

— Да, бе, Началото — сухо се засмя Гейбриъл. — Аз пък наричам това пресилен оптимизъм.

— Впрочем — обади се Рори — и европейците не пътуват на запад. — Поне не сме чували да се е случвало напоследък — уточни Керис.

Потиснах желанието да си оближа пръстите и се задоволих да допия рома от чашата си.

— Не е трудно да се обясни. Толкова заети бяхме с оцеляването от трийсетина години, че пътешествията в чужбина са ни последната грижа.