Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Накрая той ме заговори. От силата на дебелия му глас шлемът затрептя в ръката ми.

— Добре дошли на борда, господине. — Пронизващият му поглед не се отделяше от лицето ми. — Някои от тия хора… ония, де, дето май са чели множко от боклуците на Стария свят, ви взеха за пришълец от Космоса. Но не и аз, господине. И добре, че е тъй. Щото на оня, боцмана, де, му се щеше да ви пусне едно куршумче в корема. — Изви брадясалата си челюст към мъж с пушка в ръце.

— За всеки случай, нали схващате?

— Много се радвам, че сте го убедили да не стреля.

— Не съм го убеждавал, господине. Аз предпочитах да ви гръмне в крака. Ама имам пътници, дето много се напъваха да ме отклонят от тоя курс.

— Пътници ли?

Вече бях колкото останал без дъх, толкова и озадачен. Внезапното ми избавление от плаващия остров, последвано от срещата с цял куп корави нехайни моряци, съвсем ме обърка. А и заради странния говор на капитана трябваше да насилвам мозъка си, за да го разбера.

— Името ми, господине — продължи страховитият мъж с тътнещия си глас, — е Шарпстоун. Командвам парахода „Малкият Бигъл“. Нали не бъркам, че не сте били по своя воля на това парче носен от вълните боклук?

„Хайде, Дейвид, опомни се! — подканих се аз. — Размърдай си мозъка. Той те пита какво се е случило.“ Доста замаян, отговорих:

— Ъ-ъ… така е. Кацнах принудително тук преди няколко дена.

— Кацнахте принудително. Значи сте пилот?

— Да. Едва не добавих горчиво: „От най-злополучните. Две аварийни кацания за два дена.“

Капитан Шарпстоун попита:

— Пътници имахте ли?

— А-а… имаше един, но…

Обясних му как се озовах в безизходица на островчето и му разказах за смъртта на Хинкман.

— Адски лош късмет — подхвърли капитанът малко по кротко.

— Адски лош късмет…

Изви глава към човека с пушката и останах с впечатлението, че му даде поредица от заповеди. Но заради резкия акцент не долових повече от една-две думи. После пак се обърна към мен и подхвърли небрежно:

— Вярвам, че можем да ви предложим дребни удобства. Няма да откажете един душ и вкусна гозба, нали?

Отвърнах, че няма да откажа, и му благодарих.

— Но първо малко формалности за корабния дневник. Как се казвате, господине, и откъде сте?

— Името ми е Дейвид Мейсън. Аз съм от остров Уайт.

— Как точно се пише „Мейсън“, господине? Казах си фамилията по букви.

— Много благодаря, господин Мейсън, добре сте дошли на кораба. — Едрият мъж тържествено се здрависа с мен. Както и очаквах, пръстите му стискаха като менгеме. — Ще ме извините, но трябва да си поема задълженията. Моите пътници обаче ще се погрижат за нуждите ви. Дръзвам да позная отсега, че и те ще имат въпроси към вас.

Той понечи да се отдалечи, а аз усетих през подметките на обувките си боботенето на двигателите. Единственият син комин на кораба блъвна дим — набиваща се на очи бяла струя под необичайното червено небе. Потегляхме.

— Чакайте — спрях го внезапно. — Чакайте! Засега не бива да тръгваме. Капитан Шарпстоун впи в мен суров и недоумяващ поглед.

— Тъй ли било, господин Мейсън? Пък аз си мислех, че още командвам тоя кораб.

— Извинете… — смънках. — Аз… просто има още някой на острова.

— Нали казахте, че няма оцелели пътници от вашия самолет?

— Вярно…, но имаше едно момиче. Тя…

— Момиче ли? — Той многозначително изви вежда към стоящите наоколо. — И що за момиче беше то?

Убеден съм, че в този миг ме смяташе за бълнуващ луд, който си дърдори за въображаеми момичета, може би и русалки, припичали се на слънце върху сплъстените водорасли над водата.

— Вижте какво, капитане, съжалявам, ако не обяснявам смислено. Аз обаче открих момиче, което живее на острова. Трябва да е на петнайсет-шестнайсет години. Струва ми се, че е неспособна да говори. — Видях, че той се взря в острова, мъчеше се да намери момичето. — Тя започна да се крие от мен.

— Да се крие ли?

— Уплаших я… неволно…, защото стрелях с револвера по трифиди.

— Но ние, господин Мейсън, не забелязахме и помен от някакво момиче. Видяхме вас и групичка трифиди, друго нямаше. — Шарпстоун погледна един мъж на средна възраст. — Курс на югоизток, господин Ший. Скорост десет възела.

— Слушам, сър.

Мъжът закрачи енергично към мостика.

— А вие, господин Мейсън… — Както би се изразила майка ми, капитанът ми взе мярката с поглед от главата до петите. — Пъхнете се под горещия душ, после не е зле и корабният лекар да види как сте.

Почти му изкрещях:

— Капитане, там има младо момиче. Не може да се махне от острова, яде само мръсни плъхове и компания и правят трифиди! Тя ще умре, ако не я намерим!