Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Но в последната секунда отпуснах оръжието надолу и поклатих глава отчаян. Оставаше ми само да зяпам втрещен как пищящото момиче се гмурва шеметно насред горичката от трифиди. Разтресоха се листа и стъбла, десетки жила се разгънаха и разцепиха със свистене въздуха. Групата зловещи растения излъчваше заплаха като гнездо на кобри.

Те се скупчиха около момичето, което вече не виждах. Имаше още трескави движения и грозните чудовища изведнъж замряха. Писъците на момичето секнаха. Стоях облещен. И почувствах как нещо в душата ми умря.

Прекарах окаяна седмица. Върнах се в изтребителя, опитвах се да спя, доколкото е възможно, хранех се с аварийните запаси, наблюдавах смяната на деня с нощ. Тормозеше ме умора, от която не успявах да се отърся.

Няколко пъти навличах шлема и ръкавиците и преброждах двестате декара на плаващия остров. Раците щъкаха насам-натам. Чайките крещяха като изгубени души.

Малкият ми свят се къпеше във все същото мътно червено сияние. То изобщо не разведряваше настроението ми.

Безброй пъти отивах до „брега“ и реех поглед над морето. Нито земя, нито кораби… нищо. Само унила ръждива вода без край. Лесно бих си помислил, че навлизам в протоците на Хадес.

Понякога валеше дъжд. Водата се събираше в кръглите ямички по крилата на самолета, които издълбах, удряйки с парче плавей. Грижливо я събирах в шишето си, за да продължа механичното си съществуване — хранене, пиене, сън, — но не влагах в това занимание нито душа, нито ум. Трифидите убиха двама души, които познавах толкова мимолетно. Но с отминаването на дните омразата ми към растенията стихна до кротко примирение. И моряците се давят в океана. Въпреки това синовете им често потеглят през морските простори. Затова се научих да приемам, каквото е отредила съдбата. А и трифидите скоро се превърнаха в нишката, която ме свързваше с живота. Защитен от шлема и летателния си костюм, повалях някой от тях и отсичах жилото му с ножа си. После откъсвах по-крехките филизи и листа и ги дъвчех със същото механично старание. Сладко-горчиви, толкова сладко-горчиви, но допълваха оскъдните ми дажби.

Щом се нахранех, настанявах се на седалката, затварях покритието на кабината, зяпах червеното небе над мен и си мислех за момичето, което срещнах тук. Чудех се как се е казвала. И дали самата тя е помнела името си от дните, когато е имала майка и баща.

Нощите бяха по-тъмни, отколкото през целия ми дотогавашен живот. Макар да подозирах, че някои са безоблачни, не се показваше и една-единствена звезда. И луната беше скрита от погледа ми.

Седях под плексигласовото покритие и спях на пресекулки.

Случваше се да отворя очи и да зърна лице със зейнали очи, които се взираха в мен, докато се унасях.

Колкото и да се стрясках, до сутринта отписвах тези посещения като обикновени сънища. Но докато крачех из моите понесени от морето владения, продължавах да виждам в мислите си засмяното лице на дивото момиче. Моят баща бе написал преди време, че на хората не е присъщо да останат за дълго съкрушени от трагедията. Съзнанието е същински феникс, отново и отново се издига от пепелищата на отчаянието.

Скоро и моето настроение се подобри. По-усилено мислех как да се махна от плаващия остров. Захванах се да режа с ножа си увивните лози, впримчили една здрава наглед яхта. Пресмятах, че за два-три дни ще я освободя и вероятно някак ще налучкам курса към сушата — поемех ли право на север, щях да стигна до остров Уайт или поне до големия остров. По време на работата не биваше да се заплесвам. Трифидите дебнеха неуморно наоколо. Съберяха ли се към мен, нахлупвах шлема и спусках лицевата плочка. Така беше неудобно и задушно, но поне проклетите растения не можеха да ми навредят.

В първите няколко дена на „острова“ често чувах скорострелното трополене на трифидите. Те обаче лека-полека се умълчаха. В един късен безсънен час си спомних афоризъм на Оскар Уайлд. Не бе ли изрекъл ехидните слова „Само едно нещо е по-лошо от това да те одумват… и то е изобщо да не те одумват“? Дали пък трифидите не бяха споделили помежду си всичко, което имаха да казват за мен? Може би са решили, че не ги интересувам. Или съм недосегаем в безопасността на кабината и костюма. Каквато и да беше причината, предпочетоха да не ме забелязват, и за мен вече имаха намусен, а не зловещ вид.

Отначало неочакваната тишина ме изпълваше с опасения. Но те не се занимаваха с мен и не бих казал, че се почувствах пренебрегнат. А и имаше кой да ми обръща внимание. Изобщо не липсваха плъхове. Представях си, че за тях съм нещо като закуска, обяд и следобеден сладкиш с чая, събрани накуп. Опитаха няколко набега срещу мен, докато се трудех около яхтата. Но аз се сдобих с парче верига, дълго метър и половина, от мостика на едно речно корабче. Беше много практично оръжие, започнех ли да го въртя над главата си. Плъховете тутакси се разбягваха из продънените трюмове и не се съмнявах, че пак ме следят с гладните си очички.