Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Питах се отново и отново, докато внимателно се промъквах към бреговата ивица с надеждата, че скоро ще видя пясък или скали. Нямаше ги никакви.

Наблюдавах как по-голяма вълна стигна до брега. Не се разби, а по-скоро се пъхна под „земята“, върху която стоях. Усетих огромния бавен напор, минал под подметките на пилотските ми обувки и продължил навътре в сушата.

Случи се пак. И още веднъж. Ама че работа… Това изобщо не беше земна твърд, а люшкаща се растителна маса. Огромно месиво, плаващо по морето, надигащо се и спускащо се заедно с вълните.

Върнах се във „вътрешността“, където сплетената растителност май беше по-плътна и вероятно би издържала тежестта ми. Защото бях попаднал на великански сал от плавен, скрепени с тънък слой почва. Отдолу бяха само солените дълбини.

Все още таях надежда, че тази огромна плаваща рогозка може и да е опряла в плътна земя. Но след едночасова обиколка по краищата и напълно си изясних положението. Моят „остров“ се рееше свободно по морето.

Я да видим… Не беше немислимо по големите Британски острови, където почти нямаше хора, растителността да е избуяла. Задръстените с тиня реки са променяли руслото си, градовете са пропадали в просмуканите с вода основи. Въпреки всичко ми се струваше малко пресилено да допусна, че грамадно струпване на дънери в река се е покрило с почва, а после ей така се е откъснало и се е превърнало в плаващ сал с площ около двеста декара.

На стотина метра от мен имаше горичка от трифиди, ветрецът поклащаше листата им. Иначе не помръдваха, задоволяваха се да стоят вкоренени в пръстта и да чакат. Дали пък този гигантски гъвкав сал не беше тяхно изобретение? Защо все пак да нямат мозъци в тези техни дървесни стволове? Ами ако са еволюирали толкова ускорено през последните двайсетина-трийсетина години, че у тях е възникнал разум? И отделните растения са развили специални умения. Трифиди военачалници? Трифиди техници? Трифиди инженери? Инженери, чиято задача е да измислят, да създадат и дори да управляват такъв морски съд, който ще ги отнесе до още незавоюваните от тях земи. Хрумването ми не беше ли прекалено невероятно?

Не можех да преценя. Попитайте обаче земеделеца колко бързо би успял магарешкият бодил да превземе една житна нива. Или поканете някой градинар да потвърди, че дори обикновената маргаритка би нахлула, завладяла и присвоила лехите му. После помислете дали на растение, което ходи, общува — и убива, — му е по силите да изобрети такъв сал, за да покори нови владения. Например аз вече знаех как трифидите са слезли на брега на остров Уайт при Байтуотър съвсем неотдавна. Нито за миг не се усъмних, че нашите хора ще открият такова парче оплетена растителност, изхвърлено от вълните на брега. То бе пренесло първите щурмови отряди на нахлуващите трифиди. Но в момента повече ме занимаваше въпросът накъде носят теченията този плавателен съд на трифидите.

Унило си казах, че след време ще узная отговора. Бях забелязал няколко ниски могилки, подаващи се над северния край на сала. Вместо да се свирам в убежището на пилотската кабина, реших да проуча още какви тайни крие този забележителен морски съд.

Находките сред онези гърбици и издутини потвърдиха първите ми подозрения. Под покривалото от водорасли, бръшлян и мъх видях парчетии от дървен кей, може би някога разположен около Саутхемптън или на река Ейвън.

Докато се провирах сред отломките, не свалях шлема от главата си и не вдигах лицевата плочка. Тук-там зърнах в сплъстената зеленина гредите на пристан. На един здрав стълб бе закована табела „Акостиране само с пропуск“, едва разчитащите се букви отдавна бяха избледнели до тънки очертания около петънца черна боя.

Другаде се натъкнах на трийсетгодишните останки от обувка, оплетена във водорасли. Разпознах и кутията на телевизор, без стъкло отпред и кинескоп вътре, а в нея се бе настанил прекрасен рак с най-големите щипци, които бях виждал дотогава. Щом го доближих, той щракна във въздуха — нямаше да отстъпи бакелитовия си дом без борба.

Над мен червеникавото слънце още бледнееше в ръждивото небе. Чайките надаваха толкова натрапчиво тъжни вопли, че само подчертаваха печалната атмосфера. Какъв свят… какъв изискано скръбен свят. Светлина с оттенъка на ръжда, боклуци и отломки на изчезнала нация, почти свръхестествено чувство на самота.

„Мъх, мъх, мъх — последният крал на Ангкор Ват е мъртъв…“