Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Навън тракането на трифидите леко се забърза и набра сила. Почти ми се вярваше, че и те знаят колко скоро ще бъда принуден да направя нещо. Налагаше се да обмисля своя план логично.

Първо, трябваше да изляза от самолета, за да тръгна на юг към нашия остров.

Бях уверен, че трифидите ще ме нападнат в мига, когато отворя покритието на кабината. Аз обаче още носех своя цял летателен костюм. Бе изработен от дебел гумиран памучен плат, сложех ли ръкавиците и шлема с лицева плочка от прозрачен плексиглас, по тялото ми нямаше да остане дори един квадратен сантиметър гола кожа. На теория щях да съм в безопасност, все едно си седя вкъщи. Ами ако отровата се просмуче през плата? Ами ако започна да се задушавам и по неволя вдигна лицевата плочка?

Прецених, че продължа ли да умувам, май няма да ми стигне храброст. Нямаше що да сторя, освен да нахлупя шлема и да надяна ръкавиците. И после да се поразходя.

Погрижих се шлемът да е закрепен добре (и лицевата плочка да е заключена в долно положение), а ръкавиците да прилягат плътно към неопреновите маншети на летателния костюм, после отворих кабината.

Осъзнах, че съм затаил дъх, когато се надигнах от седалката и се измъкнах от самолета. Мърдах мудно, сякаш напрягах волята си за скок в ледена вода.

Жилата светкавично заплющяха върху мен. Макар че отровата не можеше да проникне през здравия костюм, от мощното бичуване започна да ме смъди кожата, а попаденията по шлема предизвикаха неприятно туптене в шийните ми мускули, пренапрегнати при аварийното кацане.

Веднага скочих на земята и се запровирах между месестите листа като изследовател, напредващ в девствена джунгла. Плексигласът пред лицето ми за секунди беше оплескан с отрова от жилата, светът се превърна в размазана червена картина от шаващи сенки.

Зърнах тежките обувки на мъртвеца, но крачолите вече бяха празни. Съвременните трифиди не се помайваха в излапването на жертвите си.

После, слава на небесата, се измъкнах от гъмжащите растения. Но и докато се отдалечавах тичешком, усещах жилата да ме налагат по гърба.

Изтрих отровата от лицевата плочка с опакото на ръкавицата. Щом видимостта малко се подобри, можех да тичам по-бързо и аз веднага се постарах да избягам от скупчените около самолета растения.

Открилата се пред мен местност беше равна, дори учудващо плоска, и пружинираше изненадващо под краката ми. Струваше ми се, че ходя по гигантски дюшек.

Мислех си, че обяснението е обезсърчаващо просто. Знаех, че голяма част от низините в Южна Англия някога са били мочурища, пресушили ги през средновековието или по-късно. Но със спирането на електрическите отводняващи помпи и задръстването на канавките нивото на водата полека пълзеше нагоре както някога, бавно и неотклонно превръщаше наново земеделските земи в блата.

Спрях за момент да проверя револвера и аварийните припаси, които носех в платнена торба на рамото си. После съсредоточих вниманието си върху джобния компас. Щом открих накъде е юг, набелязах си ориентир на мъждивия червен хоризонт и закрачих.

Докато вървях, погледът ми нямаше на какво да се спре. Тук-там шубраци, но никакви дървета, къщи или пътища. Ръждива на цвят мъгла скриваше хоризонта, а зацапаният ми шлем не помагаше да виждам добре, затова не различавах нищо в далечината.

Едва ли бях вървял и пет минути, когато видях границата между сушата и морето.

Тъкмо започнах да си внушавам, че това трябва да е проливът Солънт, който отделя остров Уайт от Англия, когато прозрях, че съм твърде далеч от истината. Такава гледка за пръв път се откриваше пред очите ми. Земята не свършваше с крайбрежни скали, нямаше и плажове. Тя беше чудновато разръфана по краищата, сякаш бе изгнила до отделни влакна, които прибоят подмяташе насам-натам.

Тръгнах по-бавно към края, а почвата под краката ми поддаваше повече. Понякога кракът ми пропадаше през меката пръст в течността отдолу.

Още веднъж избърсах шлема. Не го почистих кой знае колко, но вече виждах, че този разпокъсан бряг продължава стотина метра вляво и вдясно от мен, а нататък се извива назад в посоката, от която дойдох. Бих могъл да опиша мястото като вдадена в морето част от сушата, само че думата „суша“ подхождаше съвсем приблизително. Тази „земя“ беше измамна. Представляваше шега на природата.

Предпазливо напредвах към морето. Водите му проблясваха в приглушени оттенъци на оранжевото и червеното, отразяващи мрачното небе. Дори подмятаната от свежия бриз пяна беше като ръждясала. Раци колкото супени чинии с мътно зелени раковини щъкаха странично по водораслите. Небесата да са ми на помощ, в какъв свят се озовах?