Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— … следователно е ясно — дуднеше си Сеймор, — че нито водни, нито ледени частици могат да причинят това рязко намалено проникване на слънчева светлина. Ако причината не е и във вулканични изригвания, значи сме принудени да…

— Земя — заговорих припряно, — вече не ви чувам. Пращене. И никакъв глас. — Земя, чувате ли ме?

— Количеството частици в горните слоеве на атмосферата трябва да е неимоверно. Човек би могъл да…

— Сеймор — прекъснах го рязко.

— Ъ-хъм?

— Имаме проблем.

— Какъв проблем? — попита той едва ли не унесено, очевидно потънал в изчисления наум.

— Загубих връзка с ръководителя на полета.

— Това сериозно ли е?

— Да. И то много сериозно.

— Опитай пак.

— Опитах. Не отговарят.

Увеличих мощността и острият коничен нос на самолета се издигна. Висотомерът спря обратното си отброяване, отново се изкачвахме.

— Летим нагоре — неуверено установи Сеймор. — А трябва да кацнем, нали?

— Прав си. За предпочитане е обаче да кацнем на пистата, не в нечии зелеви лехи.

— Искаш да кажеш, че не можем да се приземим, докато не възстановим връзката ли?

— Нещо подобно — потвърдих със свито гърло. — Ще обикалям в кръг, докато те, да се надяваме, оправят техническите си неразбории. Така кръжахме десет минути… Дванайсет. Петнайсет, после шестнайсет. Стрелките за горивото пълзяха към заплашителната червена зона. И още нямахме радиовръзка.

Нямаше и светлина отвъд покритието на кабината. Нямаше го дори нерадостното червено небе. То беше далеч над облаците, през които се носехме. Нашият „Джевлин“ бе като змиорка, плъзгаща се в тинята на особено затлачена река. След седемнайсет минути казах на Сеймор:

— Ако постоим още малко тук, ще трябва да слезем и да продължим пеша.

— Моля?

— Не се стряскай, това е стара пилотска шегичка. Побутнах лоста напред и самолетът се спусна. Канех се да добавя как да използва катапулта на седалката си, ако горивото ни свърши. Но в тази мътилка… пък и Сеймор беше пълен новак в небето… по-милостиво би било направо да му опра пистолета в челото.

При изгубена радиовръзка трябваше да разчитам на приблизително пресмятане на курса, за да доближа пистата и да видя с очите си светлините. Преди излитането гледах как изстреляха сигнални ракети и пролича, че разстоянието между земята и облаците е около триста метра. Ако спуснех внимателно летящия сандък, в който се намирахме, бих могъл да се плъзгам под облака без сериозна опасност да се забием в някой хълм или друго препятствие. Макар че толкова ниско висотомерът престава да бъде точен уред, „Глостър Джевлин“ разполагаше с особено мощни прожектори за приземяване. Дори от триста метра щях да знам дали сме над суша или над вода.

Спусках равномерно изтребителя към височина триста метра. Оставаше ми гориво за около седем минути.

При тези обстоятелства, както и да кацнех, можех да очаквам голямо друсане.

Бях пресметнал, че съм летял в широк кръг при издигането над облаците. В средата на този кръг с радиус почти двайсет и пет километра трябваше да се намира остров Уайт. Струваше ми се, че ако се насоча по линия, пресичаща кръга на височина около триста метра, ще видя светлините на пистата или поне на градчета и селца.

Но не предполагах, че времето ще бъде още по-гнусно от преди.

Дъждовните капки биеха по плексигласа над главите ни като куршуми от картечница. А прожекторите на самолета открояваха само още дъждовни струи, оплетени и кълбящи се като дим. Поне наглед имах три възможности, докато съм в полет.

Първата: да летя през дъждовната вихрушка и обърканите ветрове, които блъскаха изтребителя. Втората: да летя в абсолютната тъмница на облаците. Третата: да се махна от облаците и мрака, като избера мътните червени небеса над тях. (Говоря за небеса само в смисъла на въздух високо над нас, иначе онези простори над облаците приличаха по-скоро на ада, и то смразяващо мрачен ад.)

В действителност обаче възможностите ми за размотаване горе намаляваха бързо. Стрелките за горивото доближаваха кулата, а още нямах връзка със земята, затова не оставаше друг избор, освен да продължа под буреносните облаци. Летях още трийсетина секунди с петстотин километра в час, а самолетът се мяташе в зоните на турбулентност като перце в морски бриз. Гъстата дъждовна пелена отразяваше заслепяващо лъчите на прожекторите. Насрещният поток виеше скръбно край крилете.

Пулсът ми се ускоряваше, капки пот се стичаха неприятно по гърдите ми.