Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Разбирам.

— Тази въздушна машина може ли да набере височина шест хиляди метра?

— Пределната височина на полета е около петнайсет хиляди метра. Това задоволява ли ви, господин Хинкман?

— Да… да, достатъчно е. Долових сериозен спад във въодушевлението му.

Поредната избликнала в небето мълния обля околността с електрическо синьо сияние. Дърветата, превърнати за малко в силуети, приличаха на рошави зверове, струпали се за нападение. Запомняща се картина. И смразяваща.

— А-а… Господин Мейсън…

— Наричай ме Дейвид, моля те.

— О, да, разбира се. Тогава те моля да ме наричаш Сеймор.

— Слушам те, Сеймор.

— Няма как да не забележа, че тази гръмотевична буря изглежда твърде силна.

— Страхотно трещи, нали, Сеймор?

— А-а… да. — В слушалките ми прозвуча бледа имитация на смях. — Така си е, Дейвид. Ъ-хъм, просто се питах…

— Да?

— Всъщност трябва ли да летим в такова време?

— Командир Рейнълдс вече каза, че задачата е неотложна.

— А, да, каза го.

— И ние искаме да открием на какво се дължи това адско затъмнение, нали?

— Да, да, разбира се. Ъ-хъм…, но не е ли… не е ли възможно нашият самолет да бъде ударен от мълния?

— Не, Сеймор, не бих казал, че е възможно. Просто е сигурно.

— Ох, Божичко…

— Не се притеснявай. Вчера катастрофирах със самолет и не вярвам, че чак толкова нямам късмет, за да се случи същото и днес. Ти как мислиш?

— Аз… ъ-хъм…

— Ето я и зелената светлина. Дръж се, Сеймор. Това бебче може да се носи шеметно.

Май го дочух да започва някакви думи, може и да беше молитва. Но ревът на двигателите заглуши гласа му. След миг се понесохме нагоре, където ни очакваше незнайно какво.

Откровено казано, очаквах най-нормален полет. Но съвсем скоро открих достатъчно поводи да умувам.

Е, да, условията изобщо не бяха обикновени. Времето се разбушува свирепо. Вярно беше и че излетях в непрогледен мрак със Сеймор Хинкман, вече напълно вглъбения в себе си (и твърде мълчалив) метеоролог. Но този самолет — „Глостър Джевлин“ — беше изтребител за всякакви климатични условия и нощни полети, предназначен да понесе схватки дори зиме насред Арктика. И така, издигах се все по-нагоре. Хиляда и петстотин метра, хиляда и осемстотин, две хиляди и сто… А тъмнината сякаш нямаше край.

От време на време се обаждах по радиото в базата. Нямах нищо ново за казване.

Кръжах в трийсеткилометрови кръгове над невидимия остров Уайт. Издигахме се постоянно, двигателите виеха. Колкото вода бе останала по покритието на кабината, остъргваше я насрещният въздушен поток с хиляда километра в час. Пет хиляди и петстотин метра. Висотомерът се въртеше забързано, отброяваше все по-големи числа. Чух гласец в ухото си.

— Дейвид… ъ-хъм… Д-дейвид… невредими ли излязохме?

— През бурята ли? Да, няма проблеми.

— Не ни ли удари мълния?

— Удариха ни шест мълнии.

— Шест? — Гласът му изведнъж прозвуча задавено. — Шест?!

— Шест — потвърдих невъзмутимо. Не се безпокой. Уредите малко заподскачаха. Но ние не сме заземени, затова нямаше повреди.

— Слава Богу! — въздъхна той.

Озърнах се, но не видях лицето му заради затворения шлем и кислородната маска. Главата му обаче се въртеше наляво-надясно. Явно бе овладял страха си достатъчно, за да се събуди интересът му към ставащото наоколо.

— На каква височина сме по-точно? — попита той.

— Доближаваме шест хиляди метра.

— Всеки момент ще стигнем до горния край на облачния слой.

— Виждаш ли нещо?

— Нищичко. А ти?

— И аз. Ще продължа да се издигам.

— А ще можеш ли… ъ-хъм, да намериш обратния път?

— Не се тревожи, поддържам радиовръзка с базата, те ни виждат ясно и хубаво на радарния екран. Сега сме точно над Уинчестър.

— Уинчестър — като ехо повтори Сеймор. — Божичко… Баща ми бил учител по физкултура в едно училище там. Знаеш ли, отървал се от Ослепяването, защото паднал от коня по време на мач по поло, преди светлините да се появят в небето. Бил в безсъзнание две денонощия.

Сеймор ми ставаше по-симпатичен. Мъничко страх, вдъхнат от излитането насред гръмотевична буря, го очовечи несравнимо.

— Сега завивам надясно — осведомих го. — Така отново ще се насочим на юг към брега. Как се чувстваш?

— Добре съм, благодаря. Е… малко ми призлява, но май вече ми олеква. Скоро белите цифри щракнаха над седем хиляди и петстотин метра.

— Сеймор, седем хиляди и петстотин…

— Дръзвам да заявя, Дейвид, че открихме облаци, които бият всякакви рекорди. Би трябвало да сме… чакай… почакай малко. — Гласът му стихна. — Виждам очертания на облаци… като че почти излизаме над слоя.