Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Командир Рейнълдс, по-известен като Шефа, беше поне на шейсет и пет години и имаше толкова увиснали бузи, че приличаше на застаряващ булдог, току-що сепнат от дълбок сън.

— Мейсън — изръмжа Шефа, — това е господин Хинкман.

Младок с блеснали очи, застанал до бюрото му, кимна оживено и ми протегна ръка. Имаше нетърпелив вид като наскоро завършил студент, на когото преди малко е възложена първата сериозна задача в живота му.

— Господин Хинкман е метеоролог — продължи Шефа с присъщото си бавно гърлено ръмжене. — Климатът е неговата стихия. Той ще заеме мястото на навигатора.

— Слушам, сър — отвърнах с мъничко неохота. — Разрешавате ли обаче да попитам дали господин Хинкман има някакъв опит в полетите с реактивен изтребител?

— Не чак…

Макар че разпаленият млад метеоролог понечи да отговори, Шефа удави в ръмженето си неговите думи.

— Никакъв, осмелявам се да предположа. А и не му е нужен. Ще седи зад теб в кабината, Мейсън. Ще си води бележки, ще снима, каквото е необходимо, такива ми ти работи.

— Слушам, сър.

— Някакви въпроси?

— Нямам, сър… е, тоест…

— Казвай, Мейсън.

— Сър, имаме ли вече представа каква е причината за затъмнението?

Дъждът барабанеше по-тежко по покрива, докато Шефа се почесваше замислено по едната увиснала буза.

— Лично аз не съм виждал такова нещо. Твърде тъмно е за нормална облачност. Най-близкото подобие на пълно затъмнение през деня наблюдавах в Суец. Проклетата пясъчна буря така фучеше, че не виждах и пръстите си, като ги доближа до лицето. Господин Хинкман?

Господин Хинкман се досети, че е поканен да даде своя принос в обсъждането. Заговори оживено, очите му светнаха.

— Командир Рейнълдс може би намери ключето към ковчежето. Облаците, с които сме свикнали в тази част от света, се състоят от вода или ледени частици, които не възпират напълно светлината. Пясъчните бури обаче се състоят… разбира се, от песъчинки. Те са много по-добра преграда за светлината и съвсем буквално засенчват слънцето.

Шефа като че се изненада.

— Пясъчни бури? На остров Уайт? Не може да говорите сериозно!

— Е, не същински пясъчни бури. Но за да намалее дневната светлина с…, ами със сто процента, значи се сблъскваме с твърде необичайно явление.

— А вашата задача, господа Мейсън и Хинкман, е да разнищите тъкмо тази загадка.

Хинкман забърбори за носени от ветровете частици, но Шефа се взираше сериозно в часовника си.

— Точно шестнайсет часа. Ако не греша, чувам двигателя на вашия самолет. На добър час, господа. — Той не обичаше многословието. Стисна ръката на Хинкман, после и моята. — Времето е направо прокълнато, Мейсън. Съжалявам, че те пращам да летиш в такава гнусотия, но работата е неотложна, сам знаеш. Дъждът трополеше по покрива и ми се стори, че зад прозореца се мярна синкаво-бял проблясък на мълния.

Макар че тъмните небеса никак не бяха приветливи, имах среща с тях, която не можех да отменя. Малко след четири и половина се бяхме напъхали в кабината, а реактивният самолет беше на пистата. Чакахме разрешение от контролната кула да излетим. Аз седях на пилотското място, а отзад Хинкман едва спираше да си поеме дъх. Макар че също като мен носеше летателен костюм и шлем, които сигурно му бяха непривични, бъбреше неспирно и забързано.

— Има десет основни вида облаци. От слоесто-дъждовните, които се оформят сравнително ниско, до високите перести, пересто-слоести и така нататък, които могат да съществуват и на пет хиляди метра над земята.

Той си говореше, а аз продължавах предполетната проверка. Дъждът бясно плющеше по плексигласовото покритие на кабината. Миризмата на самолетно гориво вече насищаше въздуха. Дестилирахме го от трифидово масло и миришеше сладникаво като круши в печащ се пирог.

— Почти съм убеден, че затъмняващият облачен слой започва ниско — продължаваше Хинкман. — Но тъй като тази гръмотевична буря очевидно се дължи на вида облаци, познати като купесто-дъждовни, нищо чудно да продължава до височина над шест хиляди метра.

Природните стихии сякаш пожелаха да потвърдят мнението на метеоролога и раздвоена мълния разцепи небето. Миг по-късно тътенът на гръмотевицата раздруса самолета на пистата.

— Господин Мейсън…

— Да?

— Нашият замисъл се отличава с изящна простота. Вие ще издигнете самолета през облака, докато не стигнем до невъзпрепятствана от нищо слънчева светлина, за да определим докъде се простира затъмняващият слой.