Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Протягах другата си ръка напред на равнището на очите. Подобно на всички внезапно ослепели, боях се да не налетя на нещо твърдо и да си нараня лицето.

— Господин Мейсън, виждаш ли вече светлините на къщата?

— Нищичко не виждам.

— След малко ще ги видиш. Може би дърветата ги закриват.

„А може би — помислих си стреснат — трифидите вече са нахлули през друг вход и са избили всички със своите плющящи жила.“

— Впрочем, господин Мейсън, научавам много новини за похвалните усилия на баща ти да изтреби проклетите растения, обаче изобщо не съм чувала да споменават твоето име.

— Защото не работя с баща си. Нямам неговите способности в науките.

— Тогава с какво се занимаваш, господин Мейсън? Да, де, ако не смяташ, че си пъхам носа в чуждите дела.

— Пилот съм.

— О, значи един от шепата смелчаци. Но сигурно ти е възтесничко в онези кабини. Досещам се, че си едър мъж, доста над средния ръст. Май си към метър и осемдесет и осем, нали?

— Метър и деветдесет и три.

— Брей, изключителен ръст.

Тя бъбреше, за да се отпусна. Несъмнено долавяше колко ми е неуютно, меко казано, изведнъж да се лиша от зрението си. Да си призная, изобщо не ми олекваше. Не ми харесваше този неестествен мрак. Никак не ми харесваше. Освен това бях уверен, че трифидите бързат към къщата с цялата скорост, на която са способни с дървесните си чуканчета, досущ като глутница прегладнели кучета, привлечени от аромата на печено месо.

— Женен ли си, господин Мейсън?

— Още не.

— Не си намерил подходящото момиче, а?

— Отчасти и заради това. Но понякога съм далеч от острова седмици наред. Няма да е честно спрямо съпругата ми.

— Аха, мъж не само с героично призвание, но и с чувствителна душа. Непременно ще си поприказваме с теб, и то скоро. Ти си много по-ценен за острова, отколкото може би подозираш. Между другото… как е майка ти? Спомням си как някога четях нейния роман „Сексът е моето приключение“ с ненаситна жажда.

— Тя е много добре, благодаря. Но сега се ограничава с писане на лабораторни отчети и… Олеле! Не очаквах това.

— Това „олеле“ — то, предполагам, е заради включените лампи, нали?

В облялата ме ярка светлина от лампите на стълбове покрай алеята първо зърнах засмяното лице на майката. А щом заобиколихме гъстата ивица от храсти, следващата гледка бяха величествената триетажна сграда и децата, играещи в страничен квадратен двор, огрян от по-бледи електрически светилници.

— Е, вече виждаш отново, защо не ми помогнеш да вкара ме тези деца вътре? — Тя запляска с ръце. — Тимъти, Люси! Веднага слезте от това дърво.

Не се досещах как, по дяволите, различаваше точно кои деца си играят в клоните на дървото. После жената стигна до подобие на телеграфен стълб, побит в земята до алеята. На него имаше вързано въже. Върхът на стълба се губеше в мрака и не беше достъпен за зрението ми. Но когато тя дръпна въжето, чух звъна на камбана да отеква из околните ливади и да се понася в тъмните земи отвъд оградата.

Децата се отзоваха съвсем послушно на звънящата камбана. Претичаха край мен, подвиквайки сьс своите тънички възбудени гласчета — май преливаха от вълнение, а не страх заради пропуснатия изгрев на слънцето. Доколкото можах да видя, устремиха се към едното крило на къщата, от чиито прозорци струеше светлина.

Майката дърпаше силно въжето и камбаната звънеше. Така нареждаше на децата да се върнат в класните стаи. Пращаше обаче и ясен сигнал на трифидите, бродещи в полята. Все едно им съобщаваше, че вечерята е поднесена. Знаех, че не след дълго ще се скупчат около портата, ще се притиснат в нея, за да опитат здравината и. Зряща майка на двайсетина години с лека походка се приближи към нас по алеята.

— Майко Сюзън, всички деца вече се прибраха.

— Благодаря ти, майко Анджела. Най-добре е и ти да влезеш. Моля те, предай на майките и помощничките да се съберат в трапезарията, искам да говоря с всички вас.

— Добре, майко. Младата жена ме изгледа преценяващо от главата до петите и влезе в къщата, без да се бави повече.

Нямаше какво друго да сторим, освен да чакаме.

Всяка порта в оградата бе залостена. Щяха да издържат на натиска поне час, значи имаше предостатъчно време да пристигнат отрядите за борба с трифиди. Пък и вратите на самата къща бяха доста яки, дори някое растение да проникнеше в двора. Нямах с какво да си запълня времето и се помотах безцелно из прастарото здание. В библиотеката над камината от времето на крал Джейкъб видях каменна плоча, зазидана в стената от хората, съградили тази къща. В нея с дълбоки резки бяха издялани думите Sol luset omnibus. За мой късмет отдолу имаше и превод — „Слънцето огрява всекиго“. А, не… вече не беше вярно. Отвън цареше адска чернота. И кой би могъл да каже докога ще остане така? От библиотеката се върнах в коридора. Чух в една стая класът да пее древен псалм: