Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Борех се да дишам, вкопчен мрачно във вратичката, която май натежаваше с всяка крачка, и накрая стигнах до билото на хълма.

Чух стъргане. С лудешки биещо сърце спрях на място и се постарах да обмисля звука, да го свържа с някакъв образ в паметта си.

Би трябвало да е трифид, влачещ се по настлана с чакъл пътека. Притисках лице към вратичката и очаквах удара на жилото.

— Да? Какво искате? — попита жена с нетърпящ възражение тон. От изненада, че чувам човешка реч, аз се смръзнах.

— Ей? Я стига глупости! Знам, че тук има някой. Пак се разнесе стъргане.

Вдигнах лампата.

В светлината стоеше една от слепите майки — разпознах я по отличителната бяла кърпа за глава, каквито всички те носеха. Тя енергично изравняваше с гребло чакъла там, където каруците бяха издълбали коловози. Начесто „поглеждаше“ към мен с очи, които въпреки слепотата и разкриваха буден ум. Може и да беше навършила седемдесет, но още преливаше от яка жизненост. Белите късчета варовик направо цвърчаха под зъбците на фучащото гребло.

— Майко… — Макар и задъхан, овладях гласа си и я заговорих с подобаващото обръщение. — Майко, трябва да се приберете вътре и да затворите портата.

— Значи трябва, а, младежо?

— Да. Има…

— И кой ми дава такива нахални заповеди?

— Извинете. Името ми е Дейвид Мейсън.

— Мейсън, тъй ли? Да не си роднина на господин Бил Мейсън?

— Да, аз съм негов син.

— Е, господин Мейсън младши, защо си толкова припрян и останал без дъх?

В същия миг пламъчето на лампата отслабна до мижаво блещукане. Толкова набързо излязох от къщата на господин Хартлоу, че пропуснах да проверя колко масло (трифидово масло, ако ще да звучи иронично) е останало в резервоарчето. Тъмнината тутакси нахлу само на метър от мен като въздух, светкавично запълващ вакуума. Навсякъде наоколо дебнеха присвитите чудовищни сенки на храсти, дървета и още кой знае какво.

— Моля ви, майко. — Озъртах се неспокойно. С тази лампа в ръката си нищо не можех да видя. — Майко, насам идват трифиди.

— Трифиди ли?! — слиса се тя и веднага престана да заравнява. — Ако това е шегичка, младежо, лошо ти се пише!

— Не е, майко. Моля ви… трябва да затворим тази порта. Ще бъдат тук всеки момент.

Озърнах се през рамо към пътя, по който дойдох. Зад мен нямаше нищо, освен мрак — плашещ мрак.

— По-чевръсто! — нареди тя, щом разбра за опасността. — Бутни лявото крило, аз ще затворя дясното.

С привършването на маслото пламъчето на лампата гаснеше бързо. Едва различавах портата от ковано желязо, висока поне два метра и половина. При затварянето си крилата запушваха отвора в тухлената стена, издигаща се дори по-високо. Молех се оградата да заобикаля отвсякъде имота… и да няма други отворени порти. Все пак трифидите бяха достатъчно хитроумни да вървят покрай всяка преграда, докато не се натъкнат на пролука. И тогава проникваха вътре — жилеха, ослепяваха, убиваха.

Някъде в далечината се разнасяха тъничките развълнувани гласове на деца. Щом тя щракна катинара на портата, попитах:

— Майко, има ли начин веднага да вкараме децата в къщата? Ако доближат самата ограда, пак ще бъдат в обсега на жилата.

— Ще ударя звънеца за училище — отвърна жената и с безпогрешен усет за посоката закрачи припряно по алеята. — Ела с мен, младежо, и ти можеш да си ми от полза. Децата се веселят. Казват, че още било тъмно.

— Така е.

Майката се поспря.

— Колко тъмно?

Обясних и че без лампата не виждам и ръката си, вдигната пред лицето. Тя се замисли.

— Първо мрак, после трифиди… Как да не му хрумне на човек, че това е лошо знамение?

Точно тогава лампата ми угасна окончателно. Макар че би трябвало да сме в безопасност поне временно, стомахът ми се присви болезнено. Отново загубих способността си да виждам. Преглътнах тежко.

— Имате ли радиостанция? Трябва да се свържем с властите. Вече ги предупредих за трифидите, но е добре да им съобщим, че засега сме невредими.

— Наистина е редно, господин Мейсън. Върви с мен, ще се качим до къщата. Тя е зад ей онези дървета.

— А-а… извинете, майко…

— Защо се нервираш толкова, младежо? Какво не ти понася?

— Лампата ми угасна.

— Значи казваш, че е твърде тъмно да видиш нещо наоколо?

— Да, вярно си е.

— Наистина чудата случка, а? Е, господин Мейсън, позволи ми да те хвана подръка и ще ти бъда водач.

После възрастната дама, която беше сляпа от трийсет години, закрачи пъргаво по алеята, като ме държеше подръка. Водеше ме в мастилената тъмнина, а чакълът хрущеше под краката ни.