Саймън Кларк - Нощта на трифидите

В този миг от детските гласове по гърба ми полазиха ледени тръпки. Те пееха, защото се чувстваха на сигурно място в своя познат свят. Но зад стените, в мрака отвън, трифидите щяха да чуят извивките на мелодията. Виждах ги с взора на въображението си. Тези уродливи растения, чиито стъбла се клатушкаха със заплахата на кобри, полюшващи се с песента на флейтата. Само че злите чудовища нямаше да бъдат омагьосани от музиката. И при най-нищожния шанс щяха да стоварят триметровите си жила по лицата на невръстните човечета.

Тези видения ме разстроиха. Ако аз се разпореждах тук, бих предпочел да събера децата в относителната безопасност на подземията.

Майка Сюзън обаче реши да не ги тревожи. Всичко беше както винаги, с изключение на мрака зад прозорците. Но аз предложих като предпазна мярка няколко зрящи майки да наблюдават. Сега те обикаляха по плоския покрив на сградата. Понякога съобщаваха на някоя от старите майки, че се забелязва типичното пресекливо движение на тънки стъбла зад оградата.

По-късно майка Сюзън ме откри безпогрешно в трапезарията, където подкрепиха силите ми с чай и препечени филийки. Седна до мен при една от дългите маси и подхвана енергично:

— Господин Мейсън, отдавна знам, че е най-добре да задам този въпрос направо. Регистрирал ли си се в някой Дом на майките?

— Да съм се регистрирал ли? — реших да се престоря на тъп.

— Хайде, хайде, без лукавство, господин Мейсън, знаеш много добре за какво говоря. Казвай — регистриран ли си или не?

— Не съм.

— Но за населението на острова ще бъде от огромна полза, ако има във вените си превъзходна кръв като твоята.

— Е, не знам дали…

— Да нямаш някакви принципни възражения срещу евгениката?

— Не, обаче…

— Значи уредихме въпроса. Щом отмине тази буря в чаша вода и се върнем към подобаващото си всекидневие, трябва да ни гостуваш за вечеря.

— Имам полет до…

— О, не те пришпорвам, господин Мейсън — увери ме тя със сияйна усмивка.

— Ще ти бъде ли удобно следващия петък?

— Ъ-ъ, не съм сигурен, че…

— Прекрасно! Значи се разбрахме за следващия петък. И не забравяй — не е нужно да засяваш само див овес. Тъй, а сега ще те оставя да си доядеш филийката. И опитай това сладко от касис, великолепно е. — Тя се изправи и пак ми се усмихна, преди да вметне нехайно: — Впрочем не се случва всеки ден да получиш покана, за да допринесеш толкова пряко и телесно към повторното заселване на света, нали?

— Ъ-ъ, така си е… не се случва.

Тя ме остави леко зашеметен, а думите на необичайната покана сякаш още се носеха из въздуха. Несъмнено се налагаше да я обмисля.

В онзи момент, въпреки потреса от озоваването в тъмнина, когато трябваше да е светло, и безпокойството от нахлуването на трифидите, пресекли пролива Солънт, за да стъпят на брега при Байтуотър, все още вярвах, че рано или късно животът ми ще продължи както дотогава. Пак щях да превозвам пътници по въздуха до островите Сили, Джърси или Гърнси и по-нарядко да прониквам навътре в сушата. Не можех да предположа, когато се събудих в помрачените земи, че всичко това е свършило — бъдещето от представите ми е строшено на парченца, пометени като счупено стъкло.

По-късно през деня пристигнаха отрядите за борба с трифидите в защитното си облекло, въоръжени с противотрифидни пушки. Тези екипи се състояха от мъже и жени с всевъзможни занятия. Щом бе обявена тревога заради трифидите, те бяха зарязали каквото правеха и се бяха втурнали към уговорените сборни пунктове, готови да се справят с всяко нападение на трифиди. Когато се появиха, аз се уверих окончателно, че животът скоро ще се върне в нормалното си русло.

От прозорец на горния етаж в Дома на майките наблюдавах как колите се събраха към растенията и ги осветиха с фаровете си. За броени минути трифидите бяха обезглавени делово и лишени от възможността да жилят. После ги повалиха един по един и отсякоха дървените им къси крачка. След това стъблата и дървесните дънери бяха натоварени за преработка и смилане, сякаш не бяха по-зловещи от пакетирана хартия за вторични суровини.

За няколко часа островът бе спасен от нашествениците. По радиото тържествуващо обявиха новината. Но в тъмното небе над нас сякаш още висяха мрачни въпросителни знаци. Къде се дяна дневната светлина?

Откъде ни се стовариха тези трифиди толкова внезапно и пагубно?