Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Озърнах се към моя „Джевлин“. Осветлението в кабината беше включено и стигаше да се уверя, че самолетът, общо взето, е здрав. Вярно, едното крило лежеше успоредно на корпуса, по острия нос висеше брада от зеленина. Но все пак кацането не беше катастрофално по последствия. Поне двамата със Сеймор бяхме живи и невредими.

— В аварийния комплект има фенерчета — споделих със Сеймор. — Ще ги взема и ще тръгнем.

— В коя посока? — Той си свали шлема и в светлината от кабината имаше много омърлушен вид. — Не знаем накъде да вървим.

— Право на юг. Ако сме на голямата суша, така ще стигнем до брега. Ако пък сме на нашия остров, няма страшно. Сигурно по пътя ще намерим някоя обитавана къща. Сеймор си избърса челото. Май имаше и немалко пот, смесена с дъждовната вода.

— Добре щеше да ми дойде чаша чай — отпаднало промълви той.

— И на мен, Сеймор.

С тези думи отидох да взема две фенерчета от самолета. Когато се върнах, Сеймор Хинкман, нетърпеливият млад метеоролог, беше мъртъв.

Сутринта отворих очи и открих, че вече не съм сам. През покритието на кабината виждах страшни полюшващи се силуети. Десетки трифиди се бяха събрали около падналия самолет, настървени като глутница гладни хрътки преди хранене.

При тях идваха и други. Виждах ги да се тътрят през мочурището към мен, листата им трепереха и се тресяха на всяка крачка. Позяпах ги, хипнотизиран от гледката на толкова много ходещи растения. Може би в този момент преживявах състоянието на мишка, вцепенена от пронизващия поглед на котка. Защото изобщо не се съмнявах, че тези растения са ме набелязали за следващата си засищаща гозба.

Трупът на младока Хинкман не личеше под зеленината на трифидите. Нямах желание да се замислям усърдно какво се бе случило с тялото.

Само по себе си беше учудващо, че успях да поспя при такива обстоятелства — свит в тясната кабина след аварийното кацане, ужасен от смъртта на Хинкман, обграден от трифиди. Обясних си го с последствията от травмата. В най-тежките несгоди човешкото тяло търси убежище в съня. В края на краищата събралото сили тяло има далеч по-добри шансове за оцеляване от изтощеното. Озъртах се към тварите, които се тълпяха около прикования към земята „Джевлин“, и изведнъж осъзнах, че е настъпила чудесна промяна. Виждах.

Светлината се бе завърнала в света.

Размърдах се, пулсът ми се ускори.

Поне имах малко повече поводи за оптимизъм. Вярно, слънцето изглеждаше като блед диск, не по-ярък от кръгче алуминиево фолио, залепено на небето. А и небето беше мътночервено. Но все пак различавах какво има наоколо. И в атмосферата почти не се мяркаха облаци, освен няколко перести високо горе, странно открояващи се във вид на успоредни черни линии.

Щом започнах да въртя глава насам-натам, трифидите се оживиха. Незабавно обсипаха прозрачното покритие на кабината със свирепи удари. Всяко жило оставяше петно лепкава отрова по плексигласа и накрая едва успявах да надникна през него.

Камерите за боеприпаси в изтребителя нарочно бяха оставени празни, за да се намали теглото му и да нарасне продължителността на полета. Жалко. Жадувах да натисна червения бутон на лоста за управление и да пратя по дяволите тези гибелни растения.

Поседях неподвижно, докато укротя трескавото си дишане. Задължително беше да мисля ясно и да реша какво трябва да направя. Щом престанах да се движа, плющенето по покритието секна. Скоро се възцари тишина, нарушавана единствено от лекото почукване на дървените „пръсти“ на трифидите по стъблата им.

Усетих се, че мисля за думите на баща ми. „Растенията говорят — бе ми казал той. — Общуват помежду си, разменят информация, съставят планове, може би дори изразяват своите мечти за господство над света и изтребление на хората.“ За пръв път проумях истински какво чух от него. И повярвах.

Тези адски растения притежаваха интелект. И в момента отправяха зов към съседите си. „Тук има човек. Елате за пиршеството!“

Да остана там означаваше да умра.

Не се съмнявах в това, докато си седях в пилотската кабина, заобиколен от над трийсет трифида, по чиито листа мътно блещукаше червеникавата светлина на деня.

Реших, че явно самолетът се е стоварил на големия остров. Още по-ясно ми беше, че не можех да чакам спасителния екип. Възможностите на нашата общност да организира издирване на паднал самолет бяха твърде ограничени. Ако гръмотевичната буря бе повредила и радара, а не единствено радиовръзката, щяха да имат само смътна представа къде да започнат търсенето, и то при слабо осветление в стотици километри обрасла пустош.