Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Вцепених се, защото осъзнах какво прави. Тя предлагаше храна на мен.

Продължи да кима и да се усмихва, зъбите и проблясваха ослепително бели. После разстла парчето плат на земята, сякаш бяхме на излет. По средата имаше два рака… и плъх.

Тя вдигна плъха и се престори, че гризе коремчето му, издавайки доволно „Ммм, ммм“. След това ми го подаде, за да се насладя на плодовете на нейния труд. Усмивката, която изобразих, не беше много искрена. Плъхът изобщо не будеше апетита ми. От ноздрите му капеше кръв, изпъкващите му зъби имаха гнусен жълтеникав цвят.

Не исках да обидя новата си приятелка, като откажа предложения ми деликатес. Вместо това със сърдечна усмивка отчупих парче бисквита от аварийните си запаси и го подадох на момичето.

Стори ми се, че нашият малък ритуал я удовлетвори, защото пак сложи плъха върху плата, уви го набързо и стисна вързопчето под мишница. Възползва се обаче от моето предложение. Сякаш за да извади горещ кестен от жарава, ръката и се стрелна мълниеносно да вземе бисквитата от пръстите ми. Не беше нито от алчност, нито от диващина, просто такива бяха движенията и. Много бързи, но и ловки.

Огледа бисквитата. Явно не бе зървала сладкиш от печено тесто. Подуши я, плъзна пръст по повърхността. Щом остана доволна, близна подаръка.

— Ммм-мм!

Срещнах погледа и. Очите и сияеха от удоволствие, докато напъхваше бисквитата в устата си и я хрускаше, и то с голяма радост. Преглътна и облиза поред всичките си пръсти.

— Ммм… ммм!

— Хареса ли ти?

— Ммм!

Засмях се.

— Аз съм… Дейвид… Дей-вид…

Тя ме изгледа питащо.

— Де… Дей… — Опита отново да оформи сричките с уста.

— Та… те… — Дейвид.

Усмихна ми се лъчезарно и ме изненада:

— Тате. — Изведнъж заговори като малко момиченце: — Тате-тате-тате-тате.

В този миг ме споходи озарение със свръхестествена яснота. Представих си общност на големия остров, която се бори да оцелее. Едно семейство сред другите. Баща, майка, малко момиченце. Сполетява ги беда. Умират всички, освен момиченцето. Сигурно ужасите, които бе преживяла, докато стигне до сегашните си години, можеха да запълнят страниците на цяла книга. Растяла е дива и самотна сред несекващи опасности.

— Тате, тате, тате — охотно повтаряше думата. — Тате, мама, леля Сю, мий-лице. Тате мър-мър. Мий-лице!

Очите и светеха, когато показа с жестове, че си мие устата и брадичката.

После се разсмя толкова хубаво, че и аз прихнах, преди да се усетя. Помъчих се да потисна смеха си, но изскачаше направо от корема ми и се разнасяше гръмогласно от устата ми.

Предполагам, че бяхме странна гледка. Ето ме, досущ космонавт от скъпоценните детски комикси, останали ни от Стария свят, пъхнал сребристия шлем под мишница. Момичето прилича на дивачка, облечена в парцали и хранеща се с плъхове. Стоим в облян от червеникава светлина свят на водорасли и разнебитени корабчета, кикотим се като прехласнати дечица. В този миг се изпълних и с обич към това същество, на която не можех да се противя. Момичето беше прекрасно, жизнено, с изящни движения, несъкрушимо здраво въпреки средата, в която бе попаднало. С нея бяхме две човешки същества, събрани от случайността насред опасности. Още тогава си наумих да измисля как да я измъкна от това плаващо островче сплетени водорасли. Не след дълго би свикнала с живота в моята страна. Вещи хора щяха да се погрижат за нея. Щеше да проговори английски, може би дори отново да има свое семейство. С периферното си зрение долових тътрещ се силует.

С едно незабавно движение грабнах револвера си и стрелях два пъти. Куршумите се забиха в стъблото на доближаващия ме трифид. Третият попадна в основата на жилото, както се извиваше за удар. Парчето метал 45-и калибър пръсна растителната тъкан на разкъсани влакна.

Момичето изпищя пронизително. Притисна длани към ушите си и хукна.

— Чакай! — викнах след нея. — Не се плаши!

Тя тичаше чевръсто като сърничка през бъркотията от нацепено дърво.

Втурнах се след нея, подвиквах и за да я успокоя, но девойката беше обзета от ужас. Може и никога да не бе чувала трясъка на изстрел.

Препускаше слепешком. Пред нея имаше гъста преграда от трифиди, заровили корените си в мочурливата пръст. Очаквах тя да свърне встрани. Не го направи. Мислех, че със сигурност ще спре. И това не направи. Бягаше с все сила. Изстрелите я бяха уплашили до полуда.

— Моля те, спри! Не отивай там… недей! В един миг на безумие понечих да пронижа крака и с куршум, за да не допусна да нахълта в този гибелен капан.