Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Не се случва всеки ден някой да се опълчи на страшния капитан Шарпстоун. Поздравявам ви.

— Само исках да ми повярва. Но май избрах най-грубия начин.

— Все пак постигнахте каквото искахте. — Тя кимна към момичето, чакащо пъплещия кораб.

— Коя е тя?

— Не знам. Сигурно се е понесла в морето заедно с това парче, когато се е откъснало от сушата.

Обърнах се да погледна младата жена, застанала до мен. Мозъкът ми, изглежда, работеше твърде бавно този ден, защото чак сега разпознах акцента и макар да бях изгледал стотици холивудски филми в избледнялото величие на киносалона „Сандаун“.

— Вие сте американка — установих учуден.

— Вие, британците, сте невероятно проницателни хора. — Все тъй усмихната, тя плъзна пръсти по ръкава на моя гумиран летателен костюм. — Това ли е на мода сред младежите от вашата страна на Атлантика?

И аз се засмях неволно.

— Не бих казал. Всъщност с голямо облекчение ще го смъкна от гърба си след десет дена непрекъснато носене. Ъ-ъ… впрочем, моля да ме извините.

— За какво?

— За това, че изтъквам очевидното. Изтърсих, че сте американка. Нямах желание да се показвам толкова отчайващо тъп. Но преживях няколко необикновени дни, меко казано.

Загледах се в острия нос на кораба, който лесно разсече плаващата рогозка от водорасли като нож, режещ зеле. В този миг превключиха на заден ход и корабът спря. Един вахтен моряк спусна стълбичката. Промърморих по-скоро на себе си:

— Плаващи острови, трифиди, подивели момичета, дни с нощен мрак. Трудничко се свиква.

— Като ви слушам — благо промълви тя, — имате нужда от изобилна гозба и дълго отспиване.

— Охотно потвърждавам. И може би глътка-две ром, ако се намира на кораба?

— Мисля, че ще можем да напълним някоя и друга чашка. Сега пък аз се държа невъзпитано. — Светлозелените очи се смееха, когато тя ми подаде ръка. — Керис Бедекер от град Ню Йорк.

Отвърнах с кимане и усмивка, макар и бледа от умората.

— Дейвид Мейсън от остров Уайт.

Пак се обърнахме да гледаме как обвитото в парцали момиче се катери по стьлбичката. Дори с куфарчето в едната си ръка беше смайващо пъргава. Споделих откровено:

— Радвам се, че тя се отърва жива и здрава от трифидите.

Керис каза нещо, от което изпаднах в дълбоко недоумение.

— Да-а… — проточи и се взря замислено в страховитите според мен растения. — Доста жалки дребни екземплярчета, не мислите ли?

Предполагах, че ще се храня сам в някоя каюта. Но очакванията ми бяха надминати.

Изкъпах се под великолепните горещи струи на душа. После се преоблякох с панталон и риза от тънък джинсов плат — даде ми ги назаем човек от екипажа, с когото бяхме почти равни на ръст. Засега не можаха да ми намерят обувки по мярка и ми предложиха чифт дебели вълнени чорапи с достатъчно черни шарки по тях, за да приличат смешно на куче-далматинец.

Мина час, след като взехме подивялото момиче от плаващия остров, и усещах боботенето на мощната парна машина, тласкаща кораба през открито море. Сресвах си косата с гребенче, също взето назаем, когато един моряк надникна през вратата.

— Кльопачката е готова, мой човек — осведоми ме той жизнерадостно. — В пътническия салон, по коридора, първата врата отляво. Няма как да го подминеш.

Благодарих му и отделих малко време да огледам гладко обръснатите си бузи. От здравословната, но ограничена диета през последните дни скулите ми изпъкваха повечко. Но нямах прегладнял вид, въпреки всичко.

Пътническият салон лъхаше на уют без никаква показност с меките си кресла и малкия, но сгряващ душата със съдържанието си бар в ъгъла. А на една маса се мъдреше голям супник, пълен догоре с яхния, която бе претъпкана със зеленчуци и големи телешки мръвки.

Открих, че няма да съм сам. Русокосата Керис Бедекер вече беше там заедно с трима мъже. Те горяха от нетърпение, досущ дечица, чакащи фокусник. Грейнаха в усмивки насреща ми, когато прекосих по чорапи килима.

— Хайде да пропуснем церемониите — подкани ме висок чернокож мъж и посочи супника. — Сигурно сте гладен.

— Няма да отричам. И ще бъда много щастлив, ако повече не вкуся трифид през живота си.

Май ги изненадах, защото се спогледаха недоумяващо. Керис стана.

— Ще донеса рома, който ви обещах. Но не чакайте, моля ви, започвайте с обяда. — Отиде до бара и наля щедра порция. — Между другото, нали нямате нищо против да ви правим компания?

— В никакъв случай.