Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Дейвид, значи твърдите, че вашият остров поддържа военновъздушни сили?

— Да — отвърнах, настроен по-предпазливо. — За самозащита.

— А смятате ли, че сте застрашени от… чуждестранна сила? Не мога да намеря по-точен израз.

— Не стигаме чак дотам. Но се е случвало да ни нападат пирати. По-малките острови от нашата група бяха особено уязвими.

— Значи сте използвали тези реактивни самолети и за атаки?

— Понякога. Гласче някъде в съзнанието ми ме предупреди да си прехапя дългия език.

— Ясно. — Керис поумува още малко. — Нали разбирате защо бихме могли да се обезпокоим, като научим, че общност от другата страна на океана поддържа толкова боеспособен въздушен флот?

— Само за отбранителни цели.

— Но е подходящ и за нападения, нали?

— Права сте. — Усмихнах се и вдигнах рамене. — Моля ви да повярвате обаче, че никой при нас не жадува да стане господар на света.

Рори издиша шумно и впи острия си поглед в мен.

— Дейвид, може би вниквате в затрудненията ни. Ние… тоест нашите хора се излагат на голям риск. Да, отиваме при общностите по цял свят, дружески им протягаме ръка и предлагаме да започнем търговия — да разменяме не само продукти, но и знания. Ала освен това издаваме, че имаме жизнеспособно, самозадоволяващо се общество с достъп до суровини като въглища и дървесина. Кимнах.

— Загрижени сте, че някоя от европейските общности би се опитала да ви нападне и да ви отнеме всичко.

— Не пренебрегваме тази опасност. — Изражението на Гейбриъл се помрачи. — И ние сме си патили от пиратски нападения. Загубихме приятели и близки.

— Затова не бива да се учудвате, че малко се изнервяме, щом научим, че някой има цял флот реактивни бомбардировачи и изтребители — вметна Керис.

— В края на краищата… — погледът на Рори срещу мен не трепваше — … бихте могли да решите, че е по-добре не да търгувате, а просто да ни пратите по дяволите с бомбите си и да си вземете, каквото ви хареса.

— Не сме такива хора — заявих убедено. — Предпочитаме мира. И ние искаме да създадем връзки между различните общности.

Гейбриъл се поотпусна.

— Радвам се да го чуя.

— И ние искаме да имаме само приятели — засмя се Рори, — а не врагове.

— Освен това — изтъкнах — нито един от нашите самолети, дори изтребителите, не може да стигне до Ню Йорк.

— Значи нямате самолетоносачи?

Прихнах.

— Нямаме. Не си позволяваме този лукс.

Изведнъж всички наоколо цъфнаха в усмивки.

— В такъв случай ще бъдем най-близки приятели — обяви Гейбриъл и стана. — Според мен поводът заслужава да си сипем нещичко, за да го отпразнуваме.

Върна се с уиски — толкова силно, че пареше гърлото. Две-три глътки стигнаха алкохолът да зазвънти във вените ми и да проникне направо в главата ми. След единайсет денонощия, през които спах сгърчен в тясната кабина, изведнъж усетих смазваща умора. Керис забеляза, че брадичката ми провисва към гърдите. Каза ми, че са приготвили каюта за мен, и ме съпроводи по коридора с лека стъпка до малка, но уютна стаичка, където ме чакаше току-що застланата койка.

— О, Дейвид, сетих се нещо — подхвърли на излизане. — Шкиперът каза, че би трябвало да пристигнем на остров Уайт утре сутринта. А дотогава се чувствай като у дома си.

Успях да и благодаря, преди да потъна в прекрасен унес без сънища.

От кораба до много далечния бряг прелитаха радиосигнали, други се връщаха мигновено през ефира. Предаваше се информация. Задаваха се въпроси. Получиха се заповеди.

Тогава нищо не знаех. Спях в блажено кротко неведение на своята койка под палубата.

Шумът на двигателите се промени. Трептенето от блъскащите бутала се разнасяше по целия кораб, силата му нарастваше. Огнярите, вдигнати рано от койките си, получиха заповед да слязат в машинното, без да са закусили. Няма съмнение, че там не само са разпалвали котлите, но и са загрявали въздуха с пламенните си псувни. Но работата преди всичко. Трябваше да подават парата с най-голямото налягане, което би понесъл старият кораб. Захранваха пещите с въглища и още въглища. Корабът пореше все по-устремно океана в нощта. И това не знаех. Продължих да си спя.

Над мен искри изригваха от комина и проблясваха под небето, което оставаше беззвездно и мъртвешки тъмно. Всеки стоящ на палубата би могъл да види дирята зад кърмата като светеща следа от тебешир по черна дъска. Отначало трябва да е била права. По-късно обаче наблюдателят би забелязал как се извива градус по градус, докато корабът завива по нов курс. Имаше съкровище на борда. И то с такава безмерна ценност, че повелителят на кораба получи заповед да не спира пред нищо. И заради никого.