Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Аз обаче не се безпокоя. Тревожа се само за дъщеричката си. Сърцето ми се къса при мисълта да я оставя самотна и беззащитна… и безпомощна срещу онези гнусни растения.

Вече се питам дали разсъдъкът не ме напуска. Толкова ми се дреме, че трудно оставам буден по-дълго от броени минути. Тази вечер Кристина се измъкна от хангара. Спомням си смътно, че я попитах къде е ходила. Тя отговори, че е търсила, ябълки, но някакви други растения непрекъснато я биели с вейките си. Разбира се, притесних се и я попитах дали са я удряли с жилата си. Тя потвърди, смъдяло мъничко, но не било много зле. По лицето и наистина имаше розови белези, но не и отоци, камо ли признаци на отравяне. Може обаче да ми се е присънило. Ех, съчинявам това писмо, за да се откъсна от действителността. Отлагам края и онова, което трябва да причиня на прекрасното си дете.

След малко ще я сложа в малката лодка, която намерих в хангара. Ще и дам храна, вода и това писмо, после ще я пусна сама в мрака. Друго не мога да сторя. Едва се движа. И знам, че не ми стигат силите да се намъкна в лодката при нея. Милото ми дете ще трябва да направи каквото може, за да оцелее в света отвън.

Да я гледам как си отива ще е най-голямата мъка в живота ми, защото знам, че се разделяме завинаги… и може би я пращам на смърт. Но има ли друг начин? Има ли?

От цялата си душа ви умолявам да се грижите за нея. Тя е добро момиче.

Искрено ваш Бенджамин Скофилд“

Когато привърших четенето на писмото, не добавих нищо. И другите не продумаха. Седяхме смълчани, потънали в мислите си.

— Още колко ще плаваме?

— До Ню Йорк ли? Според мен остават три дена.

— Доволен ли си, че се прибираш у дома по-рано?

— Заповедите са си заповеди. Но ще се радвам пак да стъпя на твърда земя. Ей, теб доста си те бива в това, а?

— Тренирам упорито, докато чакам в столовата подходящо време за полети.

Гейбриъл Дийдс беше много печен, както се казва, в тениса на маса. Чернокожият мъж пращеше от такава сила, че не едно топче се спукваше от мощта на унищожителния му замах.

По стените на салона за отдих пъстрееха снимки на разни звездички от шоубизнеса. Алени устни се цупеха предвзето на покритите с грим лица, обрамчени от изкусни платиненоруси прически.

— Ауу, откъде го научи този обратен сечен удар?

— От крикета.

— От крикета ли?

— Но хвърлям топката по-умело, отколкото отбивам.

— Какъв е пък този крикет? Под това име познавам само писклива буболечка.

— Никога ли не си чувал за тази игра?

Гейбриъл завъртя глава и ми върна топчето през масата, както ми се стори, с милион километра в час. То халоса хилката ми и рикошира в тавана. Докато го прибирах от ъгъла, изредих на противника си основните правила на крикета. Господин Пинз-Уилкс, старият ми училищен наставник, с обич го наричаше „любимата игра на Господ“. Когато свърших, лицето на Гейбриъл издаваше само дълбоко недоумение. След дълъг размисъл попита:

— И за колко време успяват двата отбора да се изредят в отбиването на топката? Два часа?

— О, не — отрекох ухилен. — Мачовете по крикет се проточват повечко.

Когато му обясних, погледът му натежа от подозрения, че си правя с него някакъв много сложен майтап.

— Два дена ли? — повтори като ехо. — Два дена?! — С огромния си палец изглади ръбче на топчето и поклати глава. — Вие, англичаните, трябва да сте страхотно жилави типове. Как издържате на такива мачове без храна и сън?

— О, отборите имат почивки за обяд и за чай.

— Чай ли? В очите му пак се мярна объркване. Осведомих го, че в Англия „чай“ означава не само напитката, но и закуската на границата между следобеда и вечерта. Гейбриъл кимна, преди да бие сервис.

— Прав е бил Чърчил — ние сме два народа, разделени от общия си език.

Отново проумях, че културните и дори езиковите различия между американците и англичаните, колкото и повърхностни да са на пръв поглед, могат да причинят не едно и две главоболия.

Но с Гейбриъл се разбирахме прекрасно. Сърдечността и дружелюбието му бяха чудесна подкрепа за мен. Играехме тенис на маса, пиехме кафе (истинско, а не варивото от жълъди, с което израснах, наричано при нас незнайно защо „френско кафе“) и си подхвърляхме теми за разговор заедно с пластмасовите топчета, толкова уязвими за ударите на Гейбриъл. Той ми разказа още неща за изследователския екип на борда на парахода „Малкият Бигъл“.

— Хората от екипажа малко странят от нас. Наричат всички ни „Оли“.