Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Единствената опасност е да се превърне в знаменитост. Същото важи и за теб, Дейвид. — Очите и заискриха. — Погледни… До пристана, по който ходим, е трябвало да спре „Титаник“ през 1912 година, ако бе прекосил успешно Атлантика… Разбира се, не знам дали ще приемеш това като добро знамение или лоша поличба. — Усмихна се на пристъпилите към нас униформени мъже. — Е, май ще трябва да се спазят някои формалности, преди да те настаним в хотела.

Цял час попълвах формуляри в митническата служба. Снимаха ме в профил и анфас за имиграционното ми досие. После човек със златни ширити по униформата си ми стисна ръката, приветства ме като гост на Ню Йорк и ме покани да мина през изхода, където ме чакаше кола.

Седнах отзад до Керис и се дивях на града, докато возилото бавно се промъкваше из претъпканите улици. Какво да кажа? Гледките, звуците, дори ароматите на екзотични гозби — всичко това беше същинско нашествие срещу сетивата ми. Очите ми се разширяваха, главата ми се навеждаше, въртеше, накланяше накъде ли не, защото исках да попия всичко. По улиците минаваха хора от какви ли не раси, имаше знаци и указатели със загадъчно звучащи имена — Трайбека, Чайна-таун, Малката Италия, легендарния Бродуей. Барове, магазини, закусвални, ресторанти, преливащи от живот. И всеки крачеше с устрем, който показваше неоспоримо енергията и решителността на тези хора.

Дори слънцето грейна по-ярко в доскоро мърлявото небе. Насищаше града с мека червена светлина, сградите засияха във всеки оттенък на червеното от тъмна мед до златисто. В разбърканата купчина първи впечатления се избистряше ясната представа за един чист град — добре уреден и процъфтяващ. В този момент се чувствах като древния британец, пропътувал с дрехите си от животински кожи разстоянието до имперския Рим на цезарите. Как ли се е смайвал от статуите в героични пози, огромните храмове, високите колони и изисканите граждани, отрупани с коприна и накити. Внезапно се сетих за своя роден остров. Затънтена провинция с криволичещи пътища, по които трополят теглени от коне и каруци. Миш-маш от овехтели селца, обитавани от сънливи дръвници. Твърде окаяно място в сравнение с това пред мен. Не след дълго колата спря пред грамадно здание.

— Твоят хотел — осведоми ме Керис и се засмя, защото сигурно изглеждах сащисай. — Не се безпокой, Дейвид. Вече те очакват. Би трябвало да са доставили и нови дрехи за теб… Пратих радиограма с мерките ти. Макар че трябва да се погрижим и да имаш по-подходящи обувки… Моряшките ботуши просто са неуместни в Манхатън.

Приличах на дете по Коледа, широко отворило очи от смайване, втурващо се от една изненада към друга. И все пак ме бодваше чувството, че съм неверен към старата си родина на онзи тих остров, от който ме деляха хиляди километри. Тя даде безопасно убежище на семейство Мейсън. И всичко, що растеше и пасеше по покритите със зеленина земи, ме бе хранило и обличало. Общността направи каквото можеше да ме образова и развлича. Но този туптящ от живот метрополис предлагаше несравнимо повече.

— Какво е това? — попитах бармана в хотела.

Ухили ми се.

— Телевизия, сър.

Мигновено пламнах от смущение. Знаех много добре какво е телевизия. Бях виждал предостатъчно прашни, остъклени отпред кутии, захвърлени в градински сайванти. Но не бях зървал…, ами не мога да подбера по-подходяща дума… оживял телевизор. По екрана на закрепения високо на стената апарат се сменяха цветни образи. Стори ми се, че за някакви си пет секунди (несъмнено бяха повече) се мярна трупа танцьорки, облечени в стъписващо розово и мятащи дългите си крака в стремителен ритъм. После се появи русо момиче, за да каже колко обича пуканки „Попе“. След това една дама заяви, че винаги пазарува в „Мейсис“. Незабавно я смениха войници, които първо маршируваха, после настъпваха с огнехвъргачки към трифиди, накрая стъпкаха бълващите пара растения под ботушите си.

— По-тежка и гореща работа от тази трудно се намира — забумтя сериозен басов глас. — Затова обожавам дългата глътка студен „Райнголд“. Бирата, която чака у дома героите.

Барманът ми поднесе бирата, която си поръчах, седнал на високата табуретка пред плота. Около час гледах как русокос мъжага с нелепо безупречна прическа спасява куп деца и изчервени от благодарност млади жени от някакви чужди агенти, отвлекли пътнически кораб. Вбесявах се, защото тъкмо когато изглеждаше, че русокосият ще бъде пръснат на мръвки от ръчна граната или ще го бутнат зад борда в гъмжащото от акули море, напрегнатите сцени отстъпваха на все по-шумни внушения да обличаме саката на точно определен моделиер, да изберем обувки с обещанието, че в тях все едно „стъпваме по въздух“, или да купим дъвката, с която „ще свалим мацето“.