Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Почти никакви. През последните трийсетина години хората станаха много саможиви.

— А как добивате дървесина за извличане на метилов спирт?

— Има групи дървосекачи нагоре по Хъдзън. Бързам да добавя, че са предпазени добре от нападения на трифиди. Пускат дънерите по реката до завода, за преработване в северната част на острова.

— Нали ми каза, че населението ви надхвърля триста хиляди?

— И се увеличава бързо.

— Но как, за Бога, изхранвате толкова гърла? — Озърнах се към другите посетители на ресторанта. — Телешко, свинско, стриди, сирена… Купища зеленчуци, да не споменавам кафето и тютюна. Как отглеждате всичко това на земя, девет десети, от която е покрита с бетон?

— Не го отглеждаме тук, разбира се. Голяма част внасяме от Карибските острови.

— Нима?

— Успяхме да разчистим от трифиди някои острови там.

— Предполагам, че мнозина е трябвало да се потрудят.

— Как беше на латински? — Тя се замисли. — Labor omnia vincit.

Храбро се помъчих да преведа фразата. — „Щом има желание, ще се намери и начин“?

— Почти налучка. „Трудът побеждава всичко.“

Продължихме да си бъбрим. Но, честно казано, онази табела „Само за бели и зрящи“ ме потресе. Не се бях натъквал на нищо подобно — изкуствено издигната от хората-бариера между зрящи и незрящи, бели и черни. Когато пристигнах в Ню Йорк, все едно ми поднесоха прекрасна, чудесно украсена торта, обещаваща неизчерпаема наслада. Но само след две хапки сякаш открих гнусна муха, напъхана в сметановия крем. Напомних си, че съм в друга страна. Обичаите им се различаваха от нашите. Може и не всички да ми бяха по вкуса. Имах ли право да ги съдя, щом и нравите в моята родина вероятно биха се сторили съмнителни на някой чужденец?

Както и да е, моето мнение за този бляскав метрополис и кроежите ми за бъдещето нямаха никакво значение. Може би точно докато си приказвах с Керис по време на вечерята, един студен и безмилостен ум насочи вниманието си към мен. Както гросмайстор оглежда положението на шахматната дъска и вижда поновому фигура, която е пренебрегвал, така и това същество обърна мисления си взор към мен. Щях да се превърна във важен елемент от бъдещите замисли на друг. Без нищичко да подозирам, станах много важна фигура в шахматната партия на тази особа.

Може би докато поръчвах кафе и се шегувах с Керис, онзи взе решение и даде съответната заповед. После зачака какво ще се случи.

След ресторанта Керис предложи бар с музика на живо. Настроих се за един-два коктейла под дискретните звуци на пиано в ъгъла. Натъкнах се обаче на друга, съвсем различна страна от тази култура. В края на дългия бар музикантите свиреха на сцена. Инструментите — и китарите, и барабаните — бяха с електрически усилватели. И шумът беше невъобразим. От мига, в който влязох, върху мен се стовари същинска лавина от звуци. А на дансинга хората се кършеха в дива забрава.

Керис извика нещо в ухото ми. Викът и несъмнено беше силен, защото погъделичка разтърсващо тъпанчето ми, но при тези децибели на музиката нямаше как да я чуя. Засмях се и показах с жест, че нищичко не съм разбрал.

Тя се провикна отново толкова отблизо, че устните и се плъзнаха по ухото ми.

— „Манхатънски блус“!

Нямах представа дали това е името на песента, на състава или на музикалния стил. Но имаше някаква възбуда в близостта до тътнещия ритъм на барабаните, а китарата смайващо наподобяваше човешки глас. Втрещих се, когато разпознах китариста — не някой друг, а Гейбриъл Дийдс.

Стоях вцепенен от вида на въртящите се танцьори в толкова горещото помещение, че ми напомняше за фурна, натъпкано с изпотени хора и тресящо се от заразителните ритми. Музиката продължи двайсетина минути. Усилената китара на Гейбриъл свободно прескачаше от прекрасна поетична нежност към стряскащи вопли и вой, сякаш ниско над нас прелиташе реактивен самолет. Печалните кафяви очи на Гейбриъл се взираха в незнайна точка над главите ни, все едно отсрещната стена се разтваряше във въздуха и му откриваше изглед към рая. Вслушвах се в мелодиите на китарата и все по-ясно долавях дълбок и могъщ копнеж.

Щом съставът прекъсна изпълненията, Керис стисна ръката ми и ме задърпа през гъмжилото към сцената. Гейбриъл подпря китарата на усилвателя с размери на кухненски шкаф и се захвана да бърше врата си с кърпа, накрая попи и лъскавите капки от мургавото си чело.

— Керис? Дейвид? — ухили се, щом ни видя. — Чухте ли нещичко?