Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Заявих му, че направо ме е разбил с тази музика.

— Страхотно — отвърна доволен. — Не знам по-хубав начин да продухам паяжините от мозъка ми, след като съм се свирал цял ден в службата.

— Знаех, че ще те намерим тук — обади се Керис. — Исках и Дейвид да чуе как свириш.

Побъбрихме си, накрая стигнахме и до постоянно тегнещия здрач. По-рано през деня Гейбриъл бе участвал в конференция, обсъждали различни хипотези (и немалко безпочвени догадки).

— Най-убедителната — сподели той — гласеше, че отслабването на светлината се дължи на кометни частици, минаващи между Земята и Слънцето.

— Да, това обяснява какво прегражда пътя на слънчевите лъчи — съгласих се. — Но нали продължава почти месец, би трябвало скоро да излезем от облака?

— И те си мислят същото. Слънчевото греене се засилва. Средните дневни температури се повишиха с два градуса.

— Значи може скоро да имаме нормална слънчева светлина?

— Кой знае. Ако питаш мен, мнозина просто стискат палци и се надяват. Не ми се вярва, че се отървахме от неприятностите. Има и друго. — Той провеси кърпата около шията си. — Дали заради затъмнението, или по друга още неизвестна причина, но трифидите доста са се наежили. Казват, че шумотевицата им се чувала и през Ийст Ривър. Тракат с пустите си пръчици, сякаш животът им зависи от това.

Кимнах.

— Ако липсата на светлина убива обикновените растения, трифидите също ще си изпатят.

— Крайно време беше! — от все сърце изтърси Керис. — Дано мръсните гадини изгният.

— Но нали знаем, че ако им липсва естествено осветление, те или стават бездейни за известно време… — … или се впускат да наваксат с хранителните вещества.

Гейбриъл ни изгледа невесело.

— Значи ще имат нужда от месо.

— И понеже си имаме за съседи седемдесет милиона от тварите, няма да им стигнат два-три чийзбъргъра — суховато вметна Керис. — Ще напират за цял банкет.

— Така си е. — Гейбриъл си погледна часовника. — Време е за следващата забивка. Ще се навъртате ли наоколо?

— Само се опитай да ни изпъдиш!

Групата засвири и тълпи щастливи хора се втурнаха обратно към дансинга, за да се отдадат с удоволствие на всепоглъщащата музика. Наглед и най-дребни грижи не тежаха на душите им.

— Благодаря ти за много приятната вечер — подхванах, когато се запътихме към хотела.

— Но… ами…

— Но какво?

Тя се обърна мен и очите и внезапно се разшириха.

— Ами, вече се чувствам гузен, че ти се натрапвам през цялото време, а ти…

— Гузен си, че ми се натрапваш — повтори Керис. — Съвсем по английски. И какво означава всъщност? „Много ти здраве, ще ти се обадя пак на кукуво лято“?

— Моля? О, не. В никакъв случай. — Оказа се, че я обидих. — Не е вярно, но ако твоите началници са ти заръчали да ми правиш компания, струва ми се несправедливо да…

— Не са ми заповядвали да правя нищо, което не ми харесва.

— Значи нямаш нищо против? И не ти досаждам?

— Да ми досаждаш ли? Дейвид… много смешни приказки ръсиш понякога.

За малко постояхме, взрени взаимно в очите си като две островчета сред потока от минувачи, които препълваха улиците дори в този късен час. Уличните лампи се отразяваха в очите и, около нас се извисяваха небостъргачи и електрическите им светлини ги превръщаха в обсипани със скъпоценности колони.

Керис се усмихна и склони глава настрани. — Признавам, че ме помолиха да ти помогна, докато свикнеш, да те разведа насам-натам.

— Ами за същото говорех и аз. Ако ти отнемам време…

— Но… — спря ме тя и изпъна показалец. — Първо, и аз не исках да се размотаваш самотен в този голям град. Второ, ако щеш вярвай, наистина ми е приятно с теб. — Засмя се. — Може би заради старовремските ти изрази или акцента, кой знае.

— Щом е така, значи няма нищо лошо да ти кажа, че… — Вместо да продължа както си бях намислил обаче, неволно изсумтях от изненада.

— Ъх… кой изключи лампите?

Озъртах се, а лампите по улиците и зад прозорците на сградите, изобщо всички светлини в града, угаснаха едновременно, останаха само фаровете на колите. Но и возилата спряха мигновено. Макар че ако се съди по трясъка, някой не натисна спирачките навреме. Докато примигна, незнайно защо и шофьорите угасиха фаровете. Манхатън незабавно се обви в плашещ мрак. Дори пушачите стъпкаха проблясващите си цигари. Спусна се не по-малко странна тишина, в която долавях, че хората са затаили дъх. Пръсти се вкопчиха в ръката ми, чух Керис да ми шепне:

— Бързо, влизай във входа.