Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Изборни длъжности ли са?

— А кой е избирал твоите шефове?

— И на това ще му дойде времето.

— Значи сам си отговори на въпроса — сдържано се подсмихна Гейбриъл.

— Според теб добре ли управляват?

— Много добре.

— Харесваш ли ги?

— Дали ги харесвам? Уважавам ги.

— И все пак — харесваш ли ги?

— Това съществено ли е, ако трябва да прецениш дали си вършат работата или не?

Ухилих се.

— Точка за теб.

— Задавал ли си тези въпроси и на Керис?

— А трябваше ли?

Гейбриъл отново вдигна рамене.

— Ще ми бъде интересно да чуя нейния отговор… особено за генерал Филдинг.

— Защо точно за генерал Филдинг?

— Тя не ти ли е казала?

— Какво да ми е казала? — озадачих се аз.

— Генерал Филдинг е баща на Керис. — Гейбриъл кимна към вратата. Влакът стигна до поредната спирка. — Тук слизаме, господин Мейсън.

— Не предполагах, че е толкова важно — нехайно отговори Керис.

Разхождахме се в слънчевата вечер.

— Това, че баща ти управлява цял град ли? Повечето хора не биха го крили. — Ухилих и се. — Представи си какви перспективи ти открива в кариерата.

И Керис се усмихна.

— Е, може да бъде и сложничко, защото съм дъщерята на шефа, така да се каже. Колегите предпочитат да стъпват на пръсти около мен. Впрочем… — Тя ме хвана подръка. — Той е единият от четиримата ръководители, не е единствен. Освен това е родом от Англия, значи имате нещо общо.

— Знам, че ще се покажа глуповат, но защо фамилията ти е Бедекер, а не Филдинг?

— „Бедекер“ е името на яслите, където ме отгледаха. Трябва да проумееш, че не ми е баща в традиционния смисъл. Никога не ме е разхождал в парка с количка, нито ме е водил на кино. Той е мой баща само в строго биологическия смисъл.

— А-а…

— Все пак сме се виждали няколко пъти. И дори ми се обади миналата седмица. Тогава ни покани да пийнем по чаша на събирането тази вечер.

Замислих се за момент. Керис не изглеждаше недоволна от положението. За нея всичко беше съвсем естествено. Спомних си за нашите Домове на майките на остров Уайт. В този свят по-важно от всичко друго се оказваше планетата да бъде заселена колкото се може по-бързо с повече хора. Осъзнах, че обществото в Ню Йорк си служи с подобни похвати. Тези порядки щяха да са невъзможни в Стария свят по какви ли не причини — социални, политически и емоционални. Сега на никого не му мигваше окото.

— Пристигнахме — подсказа Керис засмяна. — Тук се е настанил татко.

Отметнах глава назад да огледам зданието, покрито с червеникава позлата от вечерното слънце. Колоните в основата му със стилизираните папируси и палмови вейки навяваха мисли за Египет, а до вратите „пазеха“ издялани от камък орли. Погледът ми се стремеше все нагоре, но тъй и не видях върха. Водосточни тръби блестяха като скъпоценен метал, сякаш цялата постройка беше инкрустиран накит с приказни размери.

— Готов ли си? — подхвърли Керис.

— По-готов няма и да бъда.

Ръка за ръка влязохме през величествения вход под златните букви „Емпайър Стейт Билдинг“.

Озовахме се в пищно фоайе. Прекосихме мраморен под. Подминахме статуи на гръцки и римски герои (сред тях и великолепното мрачновато изваяние на Александър Велики). Стигнахме до асансьор с луксозно алено килимче. Служителят дръпна месингова ръчка. Асансьорът се устреми плавно нагоре. Керис стисна ръката ми и ме целуна по бузата.

— Отпусни се, Дейвид. — Смееше ми се. — Няма да те изяде. Честна дума.

Отвърнах на усмивката и.

— Запознанството с бащата на приятелката винаги е малко смущаващо.

— Не се съмнявам, че красавец като теб има богат опит.

Усетих как червенината плъзна нагоре изпод яката ми със скоростта на асансьора.

Ако съм подозирал, че ме очаква малка семейна сбирка, заблуждавал съм се. Асансьорът ни стовари в помещение, което едва ли отстъпваше по големина на футболно игрище. Под полилеите елегантно облечени мъже и жени си приказваха с чаши за коктейли в ръце. Мнозина познаваха Керис. Поздравиха я сърдечно с целувки по бузите. До този момент у мен се бе загнездило впечатлението, че градът пулсира от жизнеността почти само на младежи. В тази зала обаче виждах немалко посивели глави. Допусках, че те са управниците на Ню Йорк, зрели мъже и жени, които са се спасили от Ослепяването, за да наследят ако не Земята, поне това разкошно кътче от нея.

Самочувствието се просмукваше в залата наред с дима от пури. Тук великите и изтъкнатите обсъждаха политиката, определяха целите и сложните планове, даваха нарежданията си. Това беше кралският двор на Манхатън.