Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Гласчето в главата ми се обади отново: „Не слагай картите на масата. Не разкривай твърде много.“

— О, имаме бойни кораби и самолети — отвърнах и се усмихнах толкова безизразно, че би ми завидял и свещеник.

— Да, чух за принудителното ти кацане с реактивен самолет. Бил е изтребител, нали?

— Изтребител-бомбардировач.

— И двигателят работи с трифидово масло?

— Да, с рафинирана разновидност.

— Позволявам си обаче да предположа, че напоследък не се намират лесно резервни части и боеприпаси.

— Можем да произвеждаме резервни части — изтъкнах, — също бомби и боеприпаси.

Колкото и тихо да беше тайното гласче в ума ми, не му липсваше благоразумие. То ми подсказа да внуша на генерала представата, че на остров Уайт не живее сбирщина от без защитни фермери, че имаме зъби и умеем да хапем.

Той кимна, осмисли информацията и попита направо:

— С колко реактивни изтребители разполагате?

— О, стигат ни да се браним. Отново го дарих с многозначителната усмивка.

— Ясно. Не искаш да споделиш тайни за въоръжението ви. Напълно ви разбирам. В края на краищата още не познаваме намеренията си, нали? Потвърдих съгласието си с поредната усмивка.

— Да си напълним чашите. — Кимна едва забележимо, но привлече вниманието на сервитьорка, която побърза да донесе още напитки. — Дейвид, да ти предложа още нещо? Пура? Някакво мезе?

— Не, това ми е достатъчно — посочих чашата си.

— Виж, Дейвид, надявам се, че нямаш нищо против да говорим откровено. Уверен съм, че Керис е споделила с теб към какво се стремим ние от Ню Йорк — да създадем връзки с други общности където и да са те по света. — Без да чака отговор, той продължи: — Ще започнем търговия, ще разменяме знания и специалисти.

— Но някои общности не желаят да разговарят с вас.

— Точно така. Неколцина от нашите хора бяха жестоко убити, макар че отиваха там под бяло знаме. Ето още една причина да имаме боеспособни въоръжени сили.

— Значи ще принудите общностите, които… да речем, малко се дърпат, да седнат около масата за преговори?

— Не, разбира се. Но сме длъжни да поддържаме способността за защита на своя град, както и на морските пътища.

— Генерал Филдинг, дано въпросът ми не е твърде безочлив, но каква е крайната ви цел?

— Естествено да завоюваме света.

Той следеше каква ще бъде реакцията ми. Не дочака никаква.

От усмивката белязаната кожа около жълтото му око се изопна.

— Трябваше да се изразя по-точно — продължи той. — Целта ни е да завоюваме света отново. За всички нас. За човешката раса. И да изтребим истинските си врагове.

— Трифидите ли?

Генералът кимна.

— Трудна задача, не ви ли се струва?

— Имам оръжие, Дейвид. Превъзходно оръжие.

— Атомната бомба ли?

— О, и от тях си имаме — отсече генералът, — но те са твърде грубо средство. И страшно мръсно. Какъв е смисълът да изпепелим трифидите, ако след тях ще останат милиони декари радиоактивна земя? Не, аз говоря за абсолютното оръжие. Най-старото в историята на човечеството, а и най-мощното.

Усмихна се доста сурово и склони глава настрани, сякаш ме подканяше да се досетя.

— Това е интересно. Както го описвате, оръжието трябва да е изключително.

— О, няма спор. — Наведе се напред, наслаждаваше се на откровението, което споделяше. — Оръжието е самият човек. По точно хората. Не десетки или хиляди. Милиони мъже… и жени! — От вълнение заговори по-приглушено. — Ако искаш, представи си този град като огромен завод. И този завод, Дейвид, произвежда хора.

— Които пък са тайното ви оръжие?

— Да, естествено. Разбери, Ню Йорк произвежда хора с такава скорост, че населението ни нараства като взрив. — Жълтото око сякаш пламтеше със собствена светлина. — След десет години ще нарасне толкова, че дори голям град като този не би могъл да го побере. Ще се спука по шевовете и хората ще се разпръснат, ще насекат и ще стъпчат трифидите в калта, където им е мястото.

— Но няма ли опасност населението да се увеличи над възможностите ви да го издържате? — Тогава заплахата от глад ще пришпори човечеството напред.

— Нима по-бавното и контролирано разрастване не е и по безопасно…

— По дяволите безопасността, човече! Това е война. Човек срещу трифид. Оцеляване срещу гибел. Жертвите са неизбежни, но с огромни резерви от мъже и жени ще възстановяваме загубите си мигновено. Където човек бъде повален от трифид, десетима ще заемат мястото му.

— А нарастването на населението няма ли да отнеме много време?