Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Не можех да я видя в тази абсолютна чернилка, но опипом се вмъкнах в някаква ниша, после рамото ми се блъсна в затворена врата.

— Ох, по дяволите… — прошепна Керис. В сдържаното проклятие прозвуча и съжаление.

Отначало помислих, че градът притъмня заради авария в електроснабдяването. Но тогава защо и шофьорите побързаха да изключат фаровете? Въпросът едва се мярна в ума ми и от покрива на едно здание засия лъчът на прожектор. После втори, трети, накрая десетина дебели ивици ослепителна бяла светлина зашариха в небето. За кратко играеха във всички посоки, сякаш наслуки, плъзгаха ярки петна по облаците.

Над друго здание нещо гръмна и вратата зад мен се разтресе. Керис рязко си пое дъх. Последва още един трясък. Този път видях синкаво-бяла искра да полита нагоре. Миг по-късно взрив отекна над града. Друго зенитно оръдие откри огън откъм Емпайър Стейт Билдинг. Първите изстрели бяха напосоки. Прожекторите осветяваха различни сектори. Или откъслечните залпове на противовъздушната отбрана бяха насочени към криволичеща някъде горе мишена, или стреляха слепешком.

Изглежда, скоро след това операторите на прожекторите и артилеристите получиха указания. Лъчите се събраха нагъсто и образуваха огромен триножник от дразнещи очите светлинни колони, за да се съберат в една точка високо над главите ни. Почти в същия миг поне десет зенитни оръдия забълваха снаряди към този връх.

Най-малко десетина секунди огнени кълба политаха с грохот към осветената част от облаците и шрапнелите се пръскаха с тътен километър и половина над града. Но оръдията замлъкнаха бързо. Прожекторите размятаха лъчи още малко на лов за мишена, която или се махна, или изобщо не се бе появявала.

Още почти час градът остана без светлини. Немислимо беше да тръгнем нанякъде в този непрогледен мрак. А и нямах желание да помръдна оттам. Защото през повечето време Керис беше в прегръдката ми и забравих всичко, освен докосването на меките и устни до моите.

През следващите две седмици слънцето полека си възвръщаше яркостта с всеки изминал ден. В ранното утро и привечер небето още червенееше като адска жарава, но по пладне обикновено бе синьо. А самото светило набираше сила от мътночервено към яркооранжево. Засега нямаше нормално слънчево греене, но все пак началото беше добро и сгряваше душите.

Често се виждах с Керис Бедекер. И скоро бе неоспоримо, че сме „двойка“, както предпочитат да се изразяват някои хора.

Въздушното нападение не се повтори. Сутринта след затъмнението във вестниците и по телевизията имаше съобщения, които бих обобщил така: „Въздушните бандити прогонени.“ Споменаваха се минали зверства като бомбардировки на беззащитни риболовни кораби, извършени от някакви си „отцепници на Куинтлинг“. Населението видимо се перчеше самодоволно, но и тази драма скоро бе забравена. Всекидневието поднови обичайния си ход.

Оставиха ме свободно да обикалям из големия град, повечето пъти с Керис, понякога с Гейбриъл Дийдс и Кристина. Моето бивше диваче от островчето наваксваше шеметно пропуснатите години. С прическата и облеклото си напълно се вписваше сред останалите петнайсетгодишни момичета в Ню Йорк. И речникът и се обогати неимоверно, но още се подсмиваше палаво, сочеше ме с пръст и ме наричаше „човек бум-бум“. Отивахме в лунапаркове, возехме се в метрото, разглеждахме галерии или се отбивахме в барове, където Гейбриъл и приятелите му от групата свиреха своята хипнотична музика. Неведнъж бях принуден да си напомням, че моят дом всъщност не е тук, а на малък остров от другата страна на Атлантика. Откровено казано обаче, онзи остров някак избледняваше, сякаш прекарах първите три десетилетия от живота си в сън и се събудих истински едва в деня, когато стъпих в Ню Йорк. Чувствах се така преди всичко заради Керис. И след толкова кратко познанство ми се струваше непоносимо да я напусна и да се завърна на остров Уайт.

Ако мислите ми можеха да се пренесат по въздуха като радиовълни и да стигнат до онзи студен, сроден на Макиавели ум, който споменах, притежателят му би кимнал доволно. Имаше телефонен разговор. Скоро всичко бе уредено.

— Дейвид… — Керис въртеше в пръстите си чашата вино. Седяхме в бара на киното през паузата в прожекцията. — Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — уверих я засмян. — Казвай.

— Дори да звучи малко старомодно, искаш ли да се запознаеш с баща ми?