Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Само недей да ми се блещиш — чух весел глас. Керис се намести пъргаво до мен и си поръча бира. Носеше толкова впит панталон, че ми подскочиха веждите, и светлосин пуловер. Шията и беше хлабаво обгърната от копринено шалче, пронизано от златни и зеленикаво-сини нишки. Разменихме няколко любезни думи и тя ми връчи някакъв плик.

— Какво е това?

— Малко джобни пари.

— Керис, не мога да ги взема.

— Можеш, и още как! Ще имаш нужда от пари. А, да, сложих и карта за метрото.

— Но аз не мога да ти ги върна.

— Глупости.

— Но…

— Впрочем парите не са мои. Смятай, че гостоприемният град Ню Йорк те посреща с „добре дошъл“. — Усмихна се жизнерадостно. — Хайде, допивай. Няма да позволя да си прахосваш времето в хотелски бар.

— А къде ще ходим?

— Да разгледаме забележителностите.

Керис Бедекер не пестеше сили в обиколката. Дори пътуването с подземната железница беше истинско чудо за мен. Огромни стоманени вагони минаваха с грохот през тунели с такива размери, че ми напомняха за катедрали. Тя ми показа Емпайър Стейт Билдинг с думите „Там е канцеларията на моя баща“. Продължихме към Гринич Вилидж с доста по-скромните му постройки и екзотичната бохемска атмосфера, която събуди у мен странно вълнение.

Понякога Керис влизаше в ролята на екскурзовод, редеше факти и числа.

— Остров Манхатън е парче скала с площ петдесет и седем квадратни километра и на възраст три милиарда години. Получава питейна вода от три комплекса резервоари по тунел, дълъг двеста километра. Електроцентралите работят с въглища. Името „Манхатън“ дължим на случка с един пътешественик, който отпразнувал откриването на острова с група местни индианци. След обилно полятото с алкохол пиршество островът бил наречен „Манахатанинк“, което означава „Островът на всеобщото пиянство“.

— Наистина ли?

— Е, доста прилича на измишльотина. Всъщност никой не знае произхода на името. Огладня ли?

Хапнахме в непретенциозната кръчма „Белият кон“ на улица „Хъдзън“. Заведението щеше да си е на мястото и сред пивниците на остров Уайт.

Неведнъж забелязвах насоченото в небето дуло на зенитно оръдие върху плоския покрив на някоя сграда. Още едно доказателство за общество, грижещо се за отбраната си? Или имаше някаква конкретна заплаха? Дори да имаше, не личеше да опъва нервите на гъмжилото от минувачи.

Още веднъж се повозихме в подземния експрес. Този път — на север към Сентръл Парк, в който сега се отглеждаха картофи и жито. Там обаче забелязах, че недостигът на естествена светлина действа пагубно. Растенията бяха бледозелени. Стъблата се гънеха окаяно. Керис ги гледаше натъжена.

— Ако не се завърнат нормалните дни, много сме загазили. Посевите ще измрат до седмица.

Прекосихме някогашния изискан подреден парк към източната страна на острова. Дори в здрача виждах добре светлата стена, прокарана от изток на запад. Беше висока пет-шест метра, по нея личаха равномерно разположените стражеви кули.

— Керис, какво държите зад стената?

— А, това е 102-ра успоредна. Тя разсича Манхатън на две.

— Тъй ли? И защо?

— Построили са стената преди двайсетина години — уклончиво отвърна Керис.

Чаках да спомене още нещо, но тя предложи:

— Да вървим, има още много за разглеждане.

Хвана ме подръка и тръгнахме между нивите с посърнало жито.

Моята дама казваше истината. Имаше какво да се види. Галерии за изобразително изкуство. Музеи. Библиотеки. Исторически паметници. Изведнъж една кола спря на улицата с болезнено чегъртане. По звука се досетих, че двигателят и е блокирал внезапно и разрушително.

— Ще свикнеш с тези гледки — увери ме Керис, както вървяхме хванати подръка. — Гарантирам ти повреда на всяка улица.

— Не ви достигат резервните части ли?

— Не, вече ги произвеждаме. Зареждаме двигателите с дървесен спирт. Подходящ е за гориво, но направо съсипва буталата. По принцип всеки двигател трябва да бъде разглобен за основен ремонт на всеки три хиляди километра.

— По-практично, а и по-икономично би било да смените спирта с рафинирано гориво от трифиди. Разбира се, ще се наложи да преоборудвате двигателите на колите, но ние установихме, че издържат чудесно до сто и петдесет хиляди километра.

— Мили Боже… — промълви слисано Керис.

С риск да прозвучи като самохвалство, аз продължих:

— Баща ми изобрети технологията за рафиниране заедно с още един човек на име Коукър. В момента имаме три рафиниращи инсталации „Мейсън-Коукър“, които преработват растенията и осигуряват над двайсет милиона литра гориво всяка година. Тя въздъхна.