Дейвид Едингс - Пророчеството

— Съжалявам, Фалдор, но това е семеен проблем. Трябва да напусна незабавно.

— Ще ти плащам повече, Поул. — Гласът на Фалдор потрепваше.

— Парите нямат нищо общо с това — отговори леля Поул. — Ти си добър човек, Фалдор, и твоята ферма се оказа спокоен пристан за мен, когато имах нужда от подобно нещо. Аз съм ти благодарна — повече, отколкото можеш да си представиш, — но трябва да напусна.

— Може би когато разрешиш семейния проблем, ще се върнеш — изрече Фалдор умолително.

— Не, Фалдор — каза жената. — Боя се, че няма да мога.

— Ще ни липсваш, Поул — измърмори фермерът. В гласа му се долавяха неизплакани сълзи.

— И ти ще ми липсваш, скъпи Фалдор. Никога не съм срещала човек с по-добро сърце от твоето. Ще бъде много мило от твоя страна, ако не споменеш нищо за моето заминаване, докато не си тръгна. Не обичам обясненията и сантименталностите, когато човек казва „сбогом“.

— Както желаеш, Поул.

— Не бъди толкова тъжен, приятелю — тихо каза тя. — Моите помощници са добре обучени. Те ще готвят като мен. Твоят стомах никога няма да усети разликата.

— Но сърцето ми ще я усети — промълви Фалдор.

— Не бъди глупав — меко го сгълча тя. — Слизам да се погрижа за вечерята.

Гарион бързо се отдръпна, остави лопатата под навеса и взе кофата с моркови, която бе оставил до портата. Ако разкриеше на леля си, че е видял Брил да подслушва на вратата, това незабавно щеше да създаде множество догадки какво е правил той самият на това място, а Гарион предпочиташе да не отговаря на подобни въпроси. Ала фактът, че бе видял противния Брил да се занимава с неговото любимо безвредно развлечение, го накара да се почувства съвсем неудобно — дори започна да се срамува малко от себе си.

Гарион бе прекалено възбуден, за да се храни, макар вечерята в трапезарията на Фалдор да изглеждаше такава, както всеки друг път. Момчето тайно наблюдаваше навъсеното лице на Брил, ала ратаят не даваше никакви външни признаци, че разговорът, който бе положил толкова големи усилия да подслуша, му е повлиял с нещо.

Щом вечерята свърши, господин Улф, както винаги, когато посещаваше фермата, отстъпи пред горещите молби и се приготви да разкаже една от своите истории. Изправи се и за миг остана потънал в мисли. Вятърът виеше в комина, факлите потрепваха в поставките на каменните колони.

— Както всички знаят — започна той, — марагите вече не съществуват, а духът на Мара ридае самотен в ледената пустош и вие сред обраслите с мъх развалини на Марагор. Ала също така, както всички знаят, хълмовете и потоците на Марагор са пълни с чисто, жълто злато. Това злато, разбира се, било причината за унищожаването на марагите. Когато някое от съседните кралства усети, че наблизо има злато, изкушението става прекалено голямо, а резултатът — както става почти винаги, когато в отношенията между две кралства се намеси златото — е война. Поводът за тази война бил печалният факт, че марагите били канибали. Макар че този навик е отвратителен за цивилизованите хора, ако в Марагор не било открито злато, никой нямало да обърне внимание на човекоядството, разпространено сред този народ. Ала войната била неминуема. Тя избухнала и марагите били избити. Но духът на Мара и душите на всичките съсечени мараги останали в Марагор, в което скоро се убеждавали всички, които отивали в това обитавано от духове на мъртъвци кралство. Така се случило, че горе-долу по същото време в град Мурос, в южната част на Сендария, живеели трима жадни за приключения мъже и щом чули за всичкото това злато, те решили да предприемат пътешествие до Марагор и да се сдобият с колкото се може повече от жълтия метал. Мъжете, както казах, били храбри, жадни за приключения и се подигравали на приказките за духове. Пътуването им било дълго, защото стотици левги се простират от град Мургос до най-северните области на Марагор, но жаждата за злато непрекъснато ги теглела напред. И се случило така, че през една тъмна, бурна нощ те се промъкнали през границата под носа на патрулите — защото били поставени патрули да възпират такива като тях — и навлезли в Марагор. Близкото кралство, което направило толкова много разходи за войната и претърпяло всичките й нещастия, съвсем естествено не желаело да дели златото с онези, които случайно минавали през Марагор… Тримата пълзели в нощта, изгаряни от жажда за злато. Духът на Мара виел около тях, но те били смели мъже и не се бояли от духове — при това, казвали си те, стенанията не били звуци, издавани от дух, а просто вой на вятъра в клоните на дърветата. После върху хълмовете се спуснала мрачна, мъглива утрин и те чули наблизо ромоленето на река. Както знаят всички, златото най-лесно се намира по бреговете на реките и затова те бързо се отправили към примамливите звуци. Тогава един от тях случайно погледнал надолу в неясната светлина и що да види — земята в краката му била осеяна със злато — цели буци, огромни късове злато. Обзет от алчност, той си замълчал и изостанал назад, докато неговите спътници изчезнали от погледа му; тогава паднал на колене и започнал да събира златото, както дете бере цветя. Но изведнъж чул шум зад гърба си и се обърнал. По-добре да не описвам какво видял. Просто хвърлил всичкото злато и побягнал. Реката, шумът от която долитал до слуха им, вече била съвсем близо и мятала водите си в една дълбока клисура. Двамата други удивени видели как приятелят им се хвърлил от ръба на канарите в клисурата, като дори продължавал да тича, докато падал, и краката му се размахвали във въздуха. Обърнали се и разбрали какво го преследвало. Единият съвсем си изгубил ума и полетял с отчаян вик в пропастта, която погълнала тялото на неговия спътник, но третият, най-храбрият, най-неустрашимият от всички, си казал, че нито един дух в действителност не може да нарани живо човешко същество и не отстъпил. Това, разбира се, била най-голямата му грешка. Духовете го заобиколили, но той смело останал, защото бил сигурен, че те не са в състояние да го наранят.