Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Но пък имаше куче. Кривокрак питбул, кипящ от злоба. Веригата му беше усукана около подобната на възглавница ръка на тестения човек и кучето започна да напира към мен с тихо ръмжене. Ако веригата се отпуснеше съвсем мъничко, щеше да ме разкъса.

Бях се вторачила в алчните очи на тестения и без да промълвя и дума, му подадох чантата си.

Той я грабна, натъпка я под якето си и после — за да бъде краят по-внушителен — ме повали на земята.

Това е, помислих си, свърши се, но най-лошото предстоеше. Докато лежах на мокрия тротоар, кучето мина през мен, точно през бременния ми в третия месец корем. Огромното му тегло сякаш ме премачка и воня на мърша ме лъхна в лицето.

Всичко приключи за две-три секунди, но дори и сега изпитвам отвращение при спомена.

След като мъжът и кучето се отдалечиха, аз, клатушкайки се, зашеметена и чувствайки се ужасно глупаво, се опитах да се изправя. Едва успяла, видях Ирина да се носи към мен, капачките на високите й токове отекваха в нощния въздух: кошмарът на всеки крадец. Тя живееше над мен и въпреки че понякога си кимвахме в коридора, никога не си говорехме. Знаех за нея само, че е висока, красива и че е рускиня. Слагаше си толкова грим, че Антон и аз дълго се веселяхме за нейна сметка, като се чудехме каква е. Аз мислех, че е проститутка, но Антон каза:

— Според мен е травестит.

Тя спря и ме загледа въпросително, докато се олюлявах на тротоара.

— Току-що ме обраха.

— Обраха те?

— Беше един мъж с куче.

— Муж с куже?

— Тръгна натам — но тестеният човек беше изчезнал.

— Имала пари?

— Няколко кинта.

— Толкоз малко? Слава на Бог.

Не преливаше от съчувствие, но ме достави здрава и читава на Антон. Обаче каквото и да кажеше или направеше, той не можеше да ме успокои. Знаех какво ще стане: щях да пометна. Щеше да бъде наказание свише. Възмездие, защото бях откраднала Антон от Джема.

Антон настоя да извикаме лекар, който се постара да ме увери, че опасността да загубя бебето си е минимална.

— Но аз съм лоша.

— Това няма значение.

— Заслужавам да загубя това дете.

— Почти няма опасност.

Докато лекарят си тръгваше, още някой се появи на вратата: Ирина, с пълна шепа гримове, да заменят откраднатите.

— Това са най-модерните цветове. Работаю на щанд на „Клиник“.

Антон и аз възкликнахме в един глас:

— А, значи работиш на щанд за козметика.

Ирина ни изгледа с хладен интерес.

— Мислили, че аз проститутка?

— Да — измърморихме, хванати на местопрестъплението. Откровеността не винаги е най-добрата политика, но Ирина май пет пари не даваше.

На следващата сутрин Антон ме заведе в местния полицейски участък (или Голямата писалка, както го наричаме оттогава) да направим оплакване.

Седнахме в чакалнята и гледахме как полицаите влизат и излизат. Очаквахме да си казват един на друг „шефе“.

— Имаме двадесет и четири часа да разрешим случая — промърмори Антон.

— … районният прокурор е зад гърба ни…

— …трябва да се движим с висока скорост по улица, пълна с кашони…

После тихичко си затананикахме мелодията от „Старски и Хъч“ и тогава извикаха името ми. Моето малко престъпление беше толкова незначително, та ме прие един млад полицай, който доблестно изслуша какво се беше случило. Описах тестетения човек и изброих всички неща от чантата си, за които можех да си спомня. Освен ключовете от къщи и мобилния ми телефон, в чантата ми имаше обичайните джуджурии. Кърпички (използвани), химикалки (протекли), руж (с пукната кутийка), лак за коса (да придам на косата си повече гъстота и да поприкрия нелепия си розов скалп) и четири или пет пакетчета „Звезден прах“.

— Звезден прах ли? — пламенно попита полицаят, сигурно си мислеше: НАРКОТИЦИ!

— Плодови дражета — обясни Антон.

Полицаят се разочарова. Остави химикалката си.

— Защо все правят така?

— Как?

— Какво им беше лошото на „Маратон“, че ги преименуваха „Сникърс“? И защо „Джиф“ стана „Сиф“?

— Глобализация — отговори услужливо Антон.

— Това ли значи глобализацията? — той въздъхна и отново взе химикалката. — Нищо чудно, че стават чудесии. Трябва да се обадите в банката да ви анулират кредитната карта.

Антон и аз запазихме мълчание (в крайна сметка, имахме право). На този етап бяхме толкова тънки, че едва ли имаше нужда да си анулираме картата. Банката, която я беше издала, отдавна беше взела мерки по този въпрос. Заедно с дебитната ми карта.

Скоро след това Ирина имаше свободен ден и ме покани горе. След минути пушеше цигара от цигара и блажено ми разказваше колко „нешчастен“ бил животът й в Москва.