Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Вдигнах слушалката. Как можех да стоя така?

— Здравей.

— Боже, прибрала си се рано. Срещна ли се с него? Той говори ли за мен? Какво каза?

— Че си прекалено добра за него.

— Ха! Аз ще преценя това. Кога ще се видите отново?

— Не знам. Джема, не е ли побъркана цялата идея да го шпионирам…

— Не, не е. Трябва да се срещате! Нужно ми е да знам какви ги върши. Обещай ми, че ще го направиш.

Тишина.

— Обещаваш ли?

— Добре, обещавам — радвах се.

Презирах се.

Верен на думата си, Антон ми се обади и първото нещо, което каза, беше:

— Кога мога да те видя отново?

По ръцете ми изби студена пот, отвращавах се от себе си.

— Ще ти се обадя след малко — изграчих аз и се запрепъвах към банята, да повърна сутрешното си кафе.

Когато приключих, бавно се изправих, седнах на тоалетната седалка и подпрях потното си чело на умивалника. Мудно се зачудих как да постъпя. Обещанията ми към Джема бяха празни приказки. Исках да се срещна с него, но се страхувах да останем насаме. Най-доброто решение беше да омекотя присъствието му с присъствието на други хора.

Една стара приятелка от училище, Ники, и съпругът й Саймън ме бяха поканили на вечеря. Навярно и Антон можеше да дойде. С малко късмет дори можеше да се сприятели с тях; ако се познава с повече хора, нямаше да съм длъжна да се срещам с него толкова често.

Антон никак не се показа разочарован, когато разбра, че и други хора ще присъстват, когато се видим следващия път. Всъщност той се прояви като идеалния гост за вечеря, правеше комплименти за къщата и храната и разговаряше на безобидни теми. Аз, противно на него, бях вдървена, дръпната и обзета от ревност. Не можех да се храня, докато пред очите ми Ники гледаше Антон.

— Пак става същото — помислих си. — Той я очарова без усилие и тя се срива като взривена сграда.

На следната сутрин, рано, колкото приличието позволяваше, позвъних на Ники под предлог да й благодаря.

Тя отбеляза:

— Антон ли, симпатичен е.

— Симпатичен ли?

— Ами да.

Смених темата, готова да чуя, че тя е влюбена в него и се готви да напусне Саймън, когато тя добави:

— Леко глуповат. Какво намира твоята Джема в него?

— Вижда ти се глупав?

— Ами да… въздухар. Прекалено е — тя изрече думата крайно пренебрежително — ентусиазиран. И акцентът, цялото това мякане, не е нищо освен превземки.

— Не смяташ ли, че е красив?

— Ако си падаш по полуумни двуметрови върлини.

Ще бъде ли нечестно, ако сега спомена, че Саймън беше метър и седемдесет и често носеше каубойски ботуши с осемсантиметрови токове? (Крачолите на прекалено дългите джинси спуснати върху тях в опит да ги прикрие.)

— Предполагам, че е заради цвета му — продължи Ники с безразличен глас. — За ирландец е твърде тъмен. Мислех, че всичките са пясъчноруси и луничави.

— Майка му е югославянка.

— А, това обяснява скулите му.

— Не са ли божествени?

— Стига бе! — тонът й бе леко обезпокоен.

— Ще ми се да бяха мои.

Беше истина, но не по начина, по който Ники избра да разтълкува думите ми. Краткият полъх на безпокойство отмина; и за момент не би си помислила, че ще открадна нечий мъж. Така си беше. Никой никога не би го помислил за мен. Най-малко пък аз.

Опитвах се да страня от него. Бог знае, че се стараех. Но срещата ни беше изместила центъра на гравитацията и всеки елемент и избор беше променен. Животът ми дотогава ми изглеждаше безсмислен. Изведнъж сякаш набра скорост, като че ли се спусках в някакъв тунел, и полагах отчаяни усилия да се задържа.

Издържахме почти шест седмици, четиридесет мъчителни дни, сбогувайки се един с друг в стремеж към самота и чест, избягвайки вината да бъдем заедно. Наистина бях решила да се простя с него, но постоянният копнеж стана причина да вдигна телефона и да му прошепна да дойде.

Струва ми се, че през цялото онова ужасно време не бях спала. Разговаряхме до късно много нощи поред, обсъждайки кое е правилно и кое не. Антон беше много по-прагматичен от мен.

— Не обичам Джема.

— Но аз я обичам.

Имала съм и други гаджета. От шестнадесетгодишна съм моногамна като по учебник. Четирима и половина мъже за тринадесет години. (Половинката е Ейдън Макмахън, по прякор Скумрията, който се прояви като мъж всичко на всичко два пъти през деветте месеца с мен.) Искрено бях обичала тези мъже и правех всички обичайни неща, когато връзката ни свършваше — плачех пред хората, пиех прекомерно, отслабвах и се кълнях, че няма да погледна другиго — но с Антон беше различно.