Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Имала муж, но не обичала него. Била нешчастна. Срещнала друг муж, но и той не ме обичал. Отново нешчастна. Муже!

Сега имала приятел англичанин, но и той я правел „нешчастна“. Очевидно беше много „ривнив“.

— Защо ходиш с него, като те прави нещастна?

— Защото е добър в правене на секс — после сви рамене. — Любов винаги нешчастна.

Като помислих, ми стана ясно, че истинската любов на живота й е козметиката, която продава. Наистина, тя беше нейна страст и то личеше по лицето й. Била перфектна в работата си (така каза) и печелела повече от всяко друго момиче.

— Имам ти доверие; ще ти покажа.

Излезе от стаята и донесе една метална кутия на карета. Отхлупи капака — беше натъпкана с пари. Банкноти. Петдесетачки, двадесетачки и десетачки — но преди всичко петачки.

— Комисиона. Броя тях всяка нощ. Не мога спя инак.

Разтревожих се. Не се чувствах сигурна в близост до толкова пари.

— Трябва да ги внесеш в банката.

— Банки!

Нямала им доверие.

— Виж! — тя издърпа една книга от рафта и измъкна няколко двадесетачки, скътани между страниците. Гогол, Достоевски — още пари. — Толстой — и там.

— Чела ли си наистина тези книги? — парите престанаха да ме безпокоят, бях впечатлена от обема на литературата. — Или ги използваш за касички?

— Чела всичките. Обичаш руска литература? — боязливо ме попита тя.

— Ъъ, да — познавах я бегло, но исках да бъда учтива.

Тя се усмихна.

— Вие англичани, гледате филм „Лолита“ и мислите, че знаете руска литература. Сега трябва да тръгваш. Време за „Бързаците“.

— Гледаш ли „Бързаците“?

— Обичам ги. Така са нешчастни, като живота. Ела пак при мен. Кога да е. Ако не иска да вижда, ще кажа.

Ако не я познавах, щях да си помисля, че любезничи.

Докторът се оказа прав и аз не пометнах, но няколко дни след нападението започнах да изпадам в някакво ужасно състояние. Малко по малко картинката ставаше все по-мрачна и разбирах колко отвратителна е човешката природа и какви печални пороци има. Рушим всичко, до което се докоснем.

Защо се влюбих в Антон? Защо Джема се влюби в него? Защо не можем да обичаме подходящите хора? Какво ни става, че се въвличаме в ситуации, за които сме напълно неподготвени, които нараняват и нас, и другите? Защо са ни дали чувства, над които нямаме власт, и които ни дърпат в посока, обратна на нашите желания? Представляваме възел от противоречия, едно вечно бойно поле, и ако хората бяха коли, щяха да ги връщат в магазина заради дефекти.

Защо способността ни да изпитваме наслада е ограничена, а е така безкрайна за болката?

Ние сме една шега на Вселената, реших накрая. Космически експеримент, който се е объркал.

Противно ми беше да живея. Единствено перспективата, че ще умра, правеше живота ми поносим. Но щях да имам дете, така че бях длъжна да продължа.

Антон каза, че травмата от това, че са ме нападнали, е предизвикала моята безнадеждност; трябвало пак да се прегледам на лекар. Не се съгласих: собствената ми порочност ме беше тласнала към това окаяно състояние. Антон не щеше и да чуе. Не спираше да повтаря:

— Не си порочна. Не обичам Джема, обичам теб.

Именно в това беше въпросът. Защо не обичаше Джема? Защо трябваше да бъде толкова сложно?

Антон не беше съгласен с мен: ако я обичаше, щеше да подпише смъртната присъда и на двама ни.

Успях да привърша работата си по листовката за спанака, но когато агенцията ми уреди нови ангажименти, не се отзовах.

Почти нямах с кого да говоря. След като с Антон предприехме ужасната стъпка да отидем в Дъблин и да кажем на Джема за нас, всички ирландки, които познавах в Лондон — общите ни приятелки с Джема — рязко се бяха отдръпнали от мен. Единствената приятелка, която познавах отпреди Джема, беше старата ми съученичка Ники. Но тя си имаше свои тревоги, опитваше се да забременее от Саймън, който, освен дето беше късокрак, май стреляше на вятъра.

Антон го нямаше, беше по цял ден на работа с Мики. Водеха телевизионни продуценти на обяд и се пазаряха за парите, водеха литературни агенти на обяд и се опитваха да купят евтини сценарии, обядваха с театрални агенти и се мъчеха да намерят актьори, за да играят в евтин сценарии, които още не бяха успели да купят и които нямаха с какво да платят. Свиваше ми се стомахът, колкото пъти си помислех какво двуличие се изисква — да се кълнат пред сценариста, че актрисата е наета, да обещават на актрисата, че парите са налице, да лъжат телевизионните компании, че сценарият и режисьорът са осигурени — но Антон каза, че е необходимо.