Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Щи чита.

— Едно ще те помоля, бъди откровена с мен. Няма нужда да щадиш чувствата ми.

Тя ме погледна с изумление и ми обърна гръб, чудейки се какво ли унижение се каня да си причиня. И колко ли ще чакам.

Но на следващата сутрин, за моя изненада, Ирина се появи с цигара в ръка. Подаде ми купчинката листи.

— Прочела него.

— Е? — сърцето ми спря и устата ми пресъхна.

— Аз харесва — произнесе се тя — Вълшебна приказка, където свят добър. Не вярно — тя замислено издуха огромно вълмо дим, — но аз харесва.

— Е, щом Ирина я харесва — каза ликуващо Антон, — значи наистина си струва.

Антон реши, че ми трябва агент. Ясно беше, че не мога да изпратя „Церовете на Мими“ направо на издателските къщи, защото не разглеждат нерецензирани творби. Той се обади на своя позната („Тази работа става с познати, скъпа.“), от която се беше опитвал да купи сценарии на нищожни цени. С типичния си ентусиазъм подложи на кръстосан разпит бедната жена, сякаш той беше държавният прокурор, а тя защитава звездата, която е обвинена. Съветът й бе да си намерим литературен агент.

— Но не нея — добави Антон — тя работи само със сценарии. Дребна риба. Само ще действаме чрез нея. („В този бранш всеки действа чрез някого.“)

Така че още веднъж писах на тримата агенти, които бяха чели „Кристално чиста“ и те отговориха, че им се струва, че „Церовете на Мими“ не са подходящи за тях точно в този момент, но ме поощриха да се свържа с тях, когато напиша следващата си книга, точно както миналия път.

Горе-долу по време на третия отказ изпаднах в лошо настроение и заявих, че не искам повече да се занимавам с търсене на агент; унищожаваше ме. В отговор Антон ми купи пакетче с понички асорти и един брой на „Нешънъл Инкуайрър“ и изчака да се успокоя. После отново ме впрегна на работа, изваждайки последния годишник на „Писатели и художници“.

— Всеки литературен агент на Британските острови го има тук — радостно размаха дебелото червено томче. — Ще ги прегледаме всичките, докато открием подходящия за теб.

— Не.

— Да.

— Не!

— Да — изглеждаше изненадан от енергичния ми отказ.

— Аз няма да го направя. Ти ако искаш, давай.

— Добре, започвам — малко остро отвърна той.

— Даже не искам и да знам.

— Хубаво!

Близо три месеца той се опитваше да крие отказите от мен, но всеки път, когато ръкописът се върнеше и тупнеше в коридора, разбирах. Бях като принцесата с граховото зърно, чувах тропването от горния етаж. Дори ми се струваше, че ще го чуя през няколко улици.

— Това е книгата — казвах.

— Къде?

— Долу в коридора.

— Не чух нищо.

Обикновено имах право. Като изключим случая, когато донесоха новия каталог на „Аргос“. Или един друг път, когато пристигна новият телефонен указател и още един път, когато дойде каталогът на Лудия Пади (тогава той признал на Антон, като мъж на мъж, че го поръчвал само за да гледа жени по бельо.)

Но всеки път, когато тупването на изтривалката в коридора (или по-точно на мястото, където трябваше да се намира, ако имахме такава) сигнализираше връщането на книгата ми, хвърлях към Антон наскърбен пасивно-агресивен поглед в смисъл „нали ти казах“ и сърцето ми се обливаше в кръв. Антон обаче не се обезкуражаваше лесно и небрежно изхвърляше всяко писмо с отказ в коша. Разбира се, веднага щом излезеше, аз се втурвах да го изровя и се измъчвах от всяка жестока дума, но в един момент той разбра. Оттогава взимаше писмата със себе си и ги изхвърляше в работата си.

За разлика от мен, не губеше време да размишлява над неудачите на „Церовете на Мими“. Просто изваждаше от справочника името на следващия агент, още веднъж пожелаваше на ръкописа късмет и се връщаше в пощата, където вече си приказваше на малко име с персонала.

В един момент престанах да се надявам и почти успях да се разгранича и да мисля за цялата бъркотия с пратките и тичането до пощата като за едно от странните хобита на Антон.

Докато една сутрин той не се втурна в кухнята с писмо в ръката си и думите:

— Да не кажеш, че никога нищо не съм направил за теб.

— Моля?

— От агента е. Имаш си агент — и ми подаде писмото.

Вторачих се в него. Всичките букви сякаш подскачаха по страницата и не можех да схвана какво пишеше, но в един момент успях да се взема в ръце и прочетох:

— С радост ще ви представлявам.

— Виж — гласът ми трепереше. — Виж, тя казва, че с радост ще ме представлява. С радост! — после се разхлипах над писмото, докато подписът на Джоджо не се разтече.