Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Никой не иска пръв да се заеме. Ако някой друг се е включил, решават, че има защо.

Независимо от усилията на Антон и Мики, минаваше време, а никой от проектите им не се осъществяваше.

— Всичко ще потръгне скоро — обещаваше Антон, когато се връщаше вкъщи всяка вечер. — Ще намерим подходящ сценарий, талантлива звезда, и парите са ни в ръцете. После ще се редят на опашка да работят с „Ай-Кон“.

Междувременно прекарвах час след час съвсем сама и когато самотата ми додея, се качих при Ирина. Тя отвори вратата и зад гърба й на масата видях купчина банкноти. Броеше си парите.

— Днес плащат — каза тя. — Ела и виж.

— Благодаря — отговорих и влязох.

След като се полюбувах на чисто новите й банкноти, си излях душата.

Ирина слушаше с интерес и когато криво-ляво стигнах до края, тя промълви:

— Ти си много нешчастна — и ме погледна с уважение.

Чак когато изчерпвах всички други начини да се поразсея, включвах компютъра, търсейки утеха в книгата си. От близо пет години работех върху един роман, основаващ се на работата ми като пиар и екологията на Ирландия. Носеше двусмисленото име „Кристално чиста“ и ставаше въпрос за следното: химическа компания отравяше въздуха в малка община, една агентка по връзките с обществеността (по-хубаво, по-умно мое подобие и, естествено, с по-гъста коса) разбира какво става, вдига тревога, повежда на борба гражданите и проявява героизма, който аз нямах в истинския живот.

През изминалите пет години, поощрявана от ентусиазирани приятели, изпратих романа на няколко литературни агенти, трима от които го прочетоха и предложиха някои промени. Но дори след като го пренаписах и промених фабулата според изискванията им, ми отговориха, че „засега не е подходящ за тях“.

Въпреки това лелеех някаква надежда, че „Кристално чиста“ не е абсолютен боклук и продължавах да я издокусурявам. Но точно този ден просто не можех да пиша за бебета, родени с по-малко пръсти, и млади, водещи здравословен живот семейства, връхлетени от рак на белите дробове. Обаче не изключих веднага компютъра си. Не бързах заникъде, все още отчаяно търсех с какво да се заловя. Написах „Лили Райт“, после „Антон Каролан“ и „Малката Каролан“ и, както свършва всяка приказка, „И те живели дълго и щастливо“.

Тези думи ми вляха такова хубаво настроение, че ги написах отново. След като го направих за пети път, се поизправих на стола, седнах удобно пред бюрото и разперих скованите си пръсти над клавиатурата, подобно на виртуозен пианист, готвещ се да изсвири „Петата симфония“ и да направи най-доброто изпълнение през живота си.

Щях да напиша приказва, в която накрая всички заживяват щастливо, в един измислен свят, където се случват хубави неща и хората са добри. Тази картина на надеждата не беше само за мен. Беше много по-важна за детето ми. Не можех да дам живот на това малко човешко същество в свят, отровен от моята безутешност.

И така, започнах. Чуках по клавиатурата и пишех точно каквото искам, без да ме е грижа колко е сладникаво-и сантиментално. И през ум не ми минаваше, че и някой друг ще чете; беше предназначено за мен и бебето ми. Когато трябваше да създам главния си герой, Мими, изцяло дадох воля на фантазията си. Тя беше мъдра, добра, земна и беше магьосница — комбинация от няколко души: имаше мъдростта на майка ми, татковата щедрост, топлотата на втората му жена Вив и косата на Хедър Греъм.

Вечерта, когато Антон се върна от тежък ден, след като отново бяха претърпели неуспех, изпита огромното облекчение да ме намери с блеснали очи и ентусиазирана и седна и изслуша всичко, което бях написала. Всяка следваща вечер му четях написаното през деня. Минаха почти осем седмици от започването до завършването и през последния ден, когато Мими беше излекувала всички злини на селото и трябваше да си тръгне, Антон попи една сълза и щастливо възкликна:

— Фантастична е! Толкова ми харесва. Ще стане бестселър.

— Ти харесваш всичко в мен, не си, така да се каже, безпристрастен.

— Знам. Но, кълна се в Бога, мисля, че е страхотна.

Вдигнах рамене. Определено чувствах тъга, че свърших с писането.

— Дай я на Ирина да я прочете — каза той. — Тя разбира от книги.

— Ще я презре.

— Може би няма.

И така, понеже още не бях готова да покажа книгата на друг, изкачих стълбите, почуках на вратата на Ирина и казах:

— Написах една книга. Чудех се дали ще искаш да я прочетеш и да си дадеш мнението.

Тя не се разскача и развика, както мнозина правят. Ти си написала КНИГА! Колко удивително! Само кимна, пресегна се към страниците и каза: