Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Нямам думи да опиша първия път, когато спах с него. Чувствах как моите чувства преливат в него и неговите в мен, караше ме да затая дъх, като че бяхме под водата, слели се в едно. Беше нещо много повече от секс, беше мистично преживяване.

На три пъти решавахме да се престрашим да отидем в Дъблин и да кажем на Джема, и два пъти аз се предавах. Боях се.

Беше невъзможно. Бях готова да живея без Антон, но не и да нараня Джема.

— Няма значение как ще постъпиш — тъжно казваше Антон. — Все едно, няма да обикна Джема.

— Не ме интересува! Върви си.

Но след като няколко часа Антон го нямаше, решителността ми намаляваше и накрая дойде денят, когато взехме решение.

Не ми се мисли какво стана после. Дори и сега. Но никога няма да забравя последното нещо, което Джема ми каза.

— Каквото повикало, такова се обадило. Не забравяй как го срещна, защото така и ще го загубиш.

Сега, в настоящето, телефонът иззвъня. Беше човек от фотографското студио на „Дейли Бко“, както ми беше казала Марта Хоуп Джоунс по време на интервюто. Искаше да изпрати куриер да вземе снимките от травмите ми след като съм била „оставена да умра“.

— Не са ме оставяли да умра.

— Умряла, ранена, няма значение. Да дойде ли за снимките?

— Не. Съжалявам.

Не след дълго телефонът отново иззвъня. Този път беше Марта.

— Лили, тези снимки ни трябват.

— Но нямам такива.

— Защо не?

— Ами… просто нямам.

— Това ни поставя в крайно неудобно положение — говореше високо и обвиняващо и после ми тръшна телефона.

Здравата стресната, глупаво се втренчих в телефона, после извиках на Антон:

— Какъв садист трябва да си, за да си направиш снимки, след като са те нападнали на улицата?

Въпреки че кварталът, в който живеех, не беше особено здравословен, никога не съм допускала, че ще ме нападнат. Гледах на живота без предразсъдъци, донякъде съчувствах на крадците и твърдях, че крадат от отчаяние. Сигурна бях, че интуитивно ще разберат, че съм на тяхна страна.

Обаче, ако се замислиш, бях идеалната им плячка. За да възпираш крадците, трябва да вървиш изправена, самоуверена и да даваш вид, че владееш тае куон до. Трябва да си стиснала чантата си в смъртоносна хватка под мишницата и крачката ти да е смела.

Вместо това аз вървя плахо. Веднъж случайно чух стария си шеф в Дъблин да говори за мен: „Все едно вика: Здравейте цветенца, здравейте дръвченца.“ Целта му беше да ме уязви и успя. Ни най-малко не ме интересуваха дърветата и цветята, но и не гледах на живота като на постоянна надпревара, в която, за да оцелееш, трябва да търчиш напред, за да не те докопат изотзад и изхвърлят от играта.

В нощта на нападението вървях от автобусната спирка към къщи. Бях на среща с представители на верига супермаркети, които планираха промоция на спанак, и моята задача беше да напиша текста на листовките, които щяха да раздават. Виждали сте такива работи: изброяват се витамините и качествата на спанака. („Известно ли ви е, че спанакът съдържа повече желязо от половин кило суров черен дроб?“ Списък на известни любители на спанака. (Попай, разбира се…) И накрая нови и екзотични начини за приготовление (Опитвал ли е някой сладолед от спанак?)

Все някой трябва да пише тия листовки и въпреки че не е работа, с която да се гордея, не е така срамна като тази, която вършех в Дъблин.

Беше тъмно и студено и нямах търпение да се прибера вкъщи. Не само за да видя Антон, който се беше преместил в апартаментчето ми шест месеца преди това, в деня, когато се върнахме от посещението при Джема, за което не ми се говори, а защото бях бременна в третия месец и страшно ми се ходеше до тоалетната. Като всяко нещо при нас с Антон, бременността ми не беше планирана. Бяхме ужасно бедни, аз получавах малко пари, но Антон не печелеше нищо и не можехме да си представим как можем да си позволим дете. Но то сякаш нямаше значение. Никога не съм била по-щастлива. Или по-засрамена.

Приходи ми се още по-силно до тоалетната и забързах крачка, когато, за моя изненада, някой рязко дръпна рамото ми назад. Беше хванал каишката на чантата ми и я теглеше с все сила. Най-идиотското е, че когато се обърнах назад, се бях усмихнала, защото помислих, че е някой познат, който е малко по-груб от общоприетото.

Но човекът зад гърба ми беше непознат. Беше тантурест, с бледо потно лице.

Едновременно ми хрумнаха две неща: че ме обират и че нападателят ми е стъкмен от сурово тесто.

Явно грешах. Той не беше недохранен и отчаян, както подобава крадец. (Ето ме каква съм идеалистка.) Нито държеше нож или спринцовка.