Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Разбрахме се да се срещнем в седем часа един четвъртък до станцията на метрото в Хавърсток Хил. Държах под наем мизерен апартамент близо до Госпел Оук — щях да отида пеша.

Докато слизах по хълма към станцията на метрото, въздухът беше кристално чист и ухаеше на сочна трева. Хладният покой на есента току-що беше настъпил. Огненият блясък на август беше отстъпил на мека, бакърена светлина; миризмата от нагорещени кофи за смет беше заменена от сладкия аромат на златните листа и скорошният дъждец беше отмил останките от летния прахоляк. Бях спокойна, че е есен. Можех отново да дишам. Докато не се сетих, с типичната ми липса на организация, че не зная как изглежда Антон. Можех да се осланям само на описанието на Джема, което гласеше, че той е „разкошен, не можеш да си представиш“. Но непредставимото можеше да бъде и „и последният мъж да беше на земята…“ Да му се не знае, ядосвах се на себе си, примижавайки към далечната станция, надявайки се да няма прекалено много красиви мъже. (Подобна мисъл е доказателство, че развивам някаква форма на лудост.)

Докато търсех с очи, забелязах, че някой пред станцията ме наблюдава. Изведнъж разбрах, че е той. Знаех, че е той.

Не се спънах, но имах чувството, че ще падна. От изненада всичките ми мисли се разбъркаха и се наредиха наново и за един миг всичко се промени. Зная колко абсурдно звучи, но е чистата истина.

Навярно съм спряла. Веднага осъзнах, че трябва да се обърна кръгом и да излича от съзнанието си бъдещето, но продължавах да слагам един крак пред друг, сякаш невидима нишка ме теглеше право към него. Чувствах яснота, страх и особено чувство за неизбежност.

Всяка глътка въздух, която си поемах, отекваше силно и забавено, сякаш се гмурках под вода, и когато се приближих, си наложих да спра да го гледам. Съсредоточих се върху тротоара — изхвърлени билети за метрото, фасове от цигари, смачкани консерви от кока-кола — докато стигна до него.

Първите му думи бяха:

— Видях те още отдалеч. Веднага се досетих, че си ти — той докосна кичур от косата ми.

— И аз разбрах, че си ти.

Докато тълпи от хора профучаваха, влизайки и излизайки от станцията, подобно на герои в забавени филмови кадри, ние с Антон приличахме на неподвижни статуи, очите му вперени в мен, положил ръце на раменете ми, сякаш пленени в магически кръг.

Отидохме в една от хубавите кръчми наблизо, където той ме настани на една пейка и попита:

— Нещо за пиене?

Мекият му мелодичен глас успокои немирния морски бриз и се разнесе из мъгливия, изпълнен с аромат на пирен въздух. Беше от Донегал в северозападна Ирландия; след време установих, че там всички говорят като него.

— Аква либра — отговорих аз, страхувайки се да поръчам алкохол, да не стане сместа прекалено взривоопасна. Той се облегна на бара, каза нещо на бармана и с ужасно объркване аз определих какво виждам. Беше висок и ъгловат, и толкова слаб, че дъното на джинсите му висеше, ризата му беше с ярки шарки, не точно като хавайска, но опасно близко. Лонгур. Така бе го окачествил Коуди… Но черната му коса изглеждаше деликатна и копринена, имаше хубава усмивка, и случващото се в момента нямаше нищо общо с външния му вид.

Той се върна с напитките и се наведе към мен, притворил очи от наслада. Канеше се да каже нещо мило, просто си го знаех, затова избързах с нещо по-неутрално:

— Апартаментът ти във Воксхол има ли микровълнова печка?

— Има, наистина — отвърна любезно той. — Има и хладилник с камера, поставка за притопляне на ядене, чайник, тостер и абсорбатор. И това е само кухнята.

Колебливо зададох още няколко въпроса, като всеки следващ излизаше още по-глупав от предишния. Как му харесва Лондон? Апартаментът му близо ли е до станция на метрото? С тържествен тон той даде отговор на всичките.

Но не зададох истинските въпроси. Гледах лицето на Антон и се питах какво има, какво има в него, та ме кара да се чувствам така?

Чудех се дали не е, защото той ми изглеждаше най-жизненият човек, когото някога съм срещала. Очите му блестяха и с всяка усмивка и всяко намръщване лицето му изразяваше всичките му мисли.

Впечатляваше ме всяко ново нещо, което забелязвах — дългите му пръсти и едрите кокалчета, така различни от моите. Гъвкавият му кръст ме привличаше непоносимо. Исках да докосна неговата крехкост, така несъответстваща на този висок, жизнен мъж, и да заплача.

Но имаше една тема, която не подхванахме, и колкото повече приказвахме, толкова отсъствието й ставаше по-осезателно. Накрая изтърсих: