Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Майка ми се върна в Англия и аз дойдох е нея. Закратко работих на свободна практика… — после млъкнах.

— После ви обраха.

— После ме обраха.

— Ще имате ли сили да ми разкажете по-подробно? — попита Марта, притискайки ръката ми със своята, тонът й изведнъж стана мелодраматично загрижен.

Кимнах. Не че някога е имало съмнение. Ако държах в тайна истински драматичната част от историята, нямаше да има нито интервю, нито статия, заемаща две страници от най-продавания всекидневник в Англия. Разказах набързо, изпускайки колкото можех, и завърших със сцената, когато онзи тип ме блъсна на земята и изчезна с чантата ми.

— И така ви остави да умрете — Марта бясно дращеше по страницата.

— Хм, не. Бях в безсъзнание, но се свестих и успях да се добера до вкъщи.

— Да, но е можело и да сте мъртва — настоя Марта. — Нямало е как да знае.

— Де да знам — свих рамене, като се съгласих неохотно.

— И въпреки че постепенно физическите белези са изчезнали, душевните рани останаха?

Преглътнах.

— Бях много разстроена.

— Разстроена! Сигурно сте се потресли. Невероятна травма! Нали?

Послушно кимнах — и малко отегчено.

— Получили сте посттравматичен стрес — Марта пишеше все по-бързо, — не сте могли да ходите на работа.

— Вижте, по това време бях на свободна практика…

— Не сте били в състояние да излезете от къщи…

— Да, аз…

— Престанахте да се миете? Да се храните?

— Но аз…

— За вас всичко е изгубило смисъл.

Пауза. Въздишка.

— Понякога. Но не всеки чувства…

— И точно в този мрачен, самотен момент, се появява искрица светлина. Озарило ви вдъхновението, седнали сте и сте написали „Церовете на Мими“.

Още секунда мълчание, след което вдигнах бяло знаме. Да кара както знае, вече не й трябвах.

— После си наемате агент, той ви намира издател и бум! За една нощ ставате знаменитост!

— Не точно. Писах близо пет години през свободното си време и всъщност завърших един роман, но никой не искаше…

— Колко екземпляра от „Церовете на Мими“ са продадени?

— Последната цифра е 150 000. Поне толкова са отпечатани.

— Брей, брей — дивеше се Марта, — почти четвърт милион.

— Не…

— Горе-долу — акулската усмивка на Марта не допускаше възражения. — И сте я написали за по-малко от месец.

— Два месеца.

— Два? — изглеждаше разочарована.

— Но това е невероятно бързо! Писах първия си роман почти пет години и още не е издаден.

— И, както чувам, вече имате предани почитатели. Вярно ли е, че са организирали читателски групи, които във ваша чест се наричат „вещерски сборища“?

Имаше няколко откачалки в Уилтшър, на които им беше омръзнало да се правят на друиди. Но кимнах. Това за сборищата беше вярно.

Внезапно дамата в червено смени тактиката.

— Въпреки това критиката не винаги е била благосклонн, нали, Лили?

Отново показваше фалшиво съчувствие. Предпочитах да ме мачка.

— Кой го е грижа какво казва критиката? — решително отвърнах аз. Всъщност, беше ме грижа. Знаех наизуст огромни откъси от най-свирепите отзиви, които получих, откакто „Церовете на Мими“ наводни книжарниците и за романа започна да се говори. Когато отначало книгата излезе и никой не очакваше да се продадат повече от две хиляди екземпляра, една утешителна статия в „Айриш таймс“ ми отправи плахи похвали. Но търговският успех съвпадна с най-жлъчните статии, които се лееха в големите вестници. „Индипендънс“ я беше нарекъл…

— „Захарен памук за мозъка“ — додаде Марта.

— Да — съгласих се смирено. Можех да продължа. Този абсурден дебютен роман е вторичен продукт на съвременната сълзлива чувствителност. Небивалица, в която се разказва за някаква добра вещица, така наречената Мими, която изневиделица се появява в едно китно селце и отваря магазинче, където продава вълшебни церове на народонаселението за разните им болежки.

— И „Обзървър“ каза, че книгата ви е…

…толкова сладникава, че на читателите може да им призлее — довърших вместо нея. Така беше. Всъщност можех да цитирам цялата статия, дума по дума. — Моля ви — казах, — написах книгата за собствено удоволствие. Откъде да знам, че някой ще я публикува. Ако не беше Антон, никога нямаше да я изпратя на Джоджо.

Химикалката на Марта отново увеличи скоростта.

— Как се запознахте със съпруга си Антон?

— Още не сме женени.

Журналистите правят толкова много грешки, но трябваше поне да изясня фактите. Мразя да чета интервюта, пълни с неточни подробности за мен, защото се опасявам хората да не помислят, че лъжа. (Никога не гълтам, като пуша. Бих се във Виетнам и прочие.)