Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— В такъв случай как се срещнахте с годеника си Антон?

— Приятел — поправих я аз, да не би да ми поиска да й покажа пръстена.

Марта остро ме изгледа.

— Но нали ще се ожените?

Изсумтях утвърдително, но всъщност за мен не беше от голямо значение ще се оженим ли, или не. Родителите ми, за разлика от мен, са горещи привърженици на брака. Толкова го обичат, че продължават да го практикуват. Майка ми е била женена два пъти, а татко — три. Имам толкова много доведени и заварени братя и сестри, че една семейна сбирка би заприличала на някой от последните епизоди на „Далас“.

— Та как се запознахте с Антон? — попита Марта отново.

Как да отговоря на това?

— Чрез една обща приятелка.

— На тази обща приятелка ще й бъде ли приятно да я спомена? — примигна тя.

— Не, благодаря. Не мисля.

— Напълно ли сте убедена?

— Изцяло. Благодаря.

Марта се пообезпокои, знаеше, че има някаква история, а аз изглеждах, сякаш съм глътнала блокче лед. Мразя, мразя, мразя да давам тези интервюта. Ужасявам се, че ще ме разкрият, и ако продължават да ровичкат из личния ми живот, така и ще стане.

Но карай да върви. Поне засега.

— С какво се занимава Антон?

Друг неудобен въпрос.

— Той и партньорът му Мики имат медийна компания, наречена „Ай-Кон“. Те създадоха „Последният човек“ за „Скай Диджитъл“. Нали знаете, онова риалити шоу — довърших с надежда.

Но тя не беше и чувала. Както и шестдесет милиона други зрители.

— А сега са в преговори с Би Би Си и Канал 5 за деветдесетминутка. („Деветдесетминутка“ означава телевизионен филм. Така ми звучеше по-добре.)

Но Марта не се интересуваше от върховете и спадовете в кариерата на Антон. Е, направих каквото можах.

— Ами хубаво, мисля, че вече научих достатъчно — тя затвори тефтера си, после скокна до тоалетната. Докато я нямаше в стаята, се безпокоях какво съм казала, какво не съм казала и дали има чисти кърпи в банята.

Изпроводих я до входната врата на долния етаж, покрай партерния апартамент на Лудия Пади. Надявах се да не се появи, но той нищо не пропущаше и копнееше за разнообразие. Поне не беше агресивен, и на това съм благодарна. Всъщност изглеждаше съвсем доволен, защото хареса Марта в пурпурните й одеяния и заяви:

— Брей, напомняте ми на една песен.

— „Дамата в червено“ — Марта сърдечно му кимна. — И аз много я харесвам.

Но вместо нея Лудият Пади подхвана:

— „Внимавайте, не викайте и не плачете, ще разберете защо…“

Малко късно разпознах песента и я запях на ум — „Дядо Коледа идва в града“.

— Не му обръщайте внимание — усмихнах се заговорнически и си завъртях ръката — благодаря, че дойдохте.

— „Той знае спите ли…“

— Фотографът ще ви се обади за снимката.

— „Знае дали сте будни…“

— Беше ми приятно да се запознаем — тя мрачно се усмихна.

— „Знае дали сте били послушни…“

— Довиждане.

— „ЗАТОВА ВИНАГИ СЛУШАЙТЕ!“

Ведната щом тя си тръгна, се върнах горе, взех си набързо дъх и звъннах на Антон по мобилния.

— Вече е безопасно да се върнете.

— Идем, скъпа.

Десет минути по-късно щръкна на вратата, дългурест като върлина. Малката Ема беше дълбоко заспала, свита на топка до гърдите му. Шепнейки, я сложихме в легълцето и затворихме вратата на спалнята.

В кухнята Антон си съблече палтото. Под него носеше розовия кашмирен пуловер, който татко ми изпрати, в случай, че ме поканят у Греъм Нортън. (Не че татко живее в света на фантазиите, но е редовен посетител.) Пуловерът беше прекалено къс и тесен за Антон, виждаха се петнадесет сантиметра от хлътналия му стомах и един дълъг черен косъм, който се спускаше от пъпа му. Коуди веднъж нарече Антон най-зле облечения човек, когото някога е срещал, но според мен не е така. Розовото определено му отива.

— Тая дрешка май е твоя — той посочи пуловера с изненада. — Извинявай, скъпа, облякох се адски набързо, помислих, че е някой от омалелите ми пуловери. Е, казвай, как мина с гостенката ти?

— Абе не знам. Като че не беше зле, докато не срещна Лудия Пади.

— Боже! Само не отново. Какво стана този път? Да не я покани на среща?

— Не, изпя „Дядо Коледа идва в града“.

— Но сега е април.

— Тя беше облечена в червено.

— Но нямаше брада.

— Нямаше.

— Трябва да се преместим. Да са останали бисквитки?

— Колкото щеш.

— Не ги разбирам.

Нито пък аз — след първото интервю, което взеха от мен, ме осрамиха пред целия свят, като казаха, че предлагам само кафе или чай без бисквити. Оттогава насам, като закъснял опит да се реабилитирам, купувам от най-хубавите бисквити всеки път, когато ще идва журналист, но нито един не щя да ги вкуси.