Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— Влюбен съм — нежно каза Марк, галейки с пръст Стела по лицето, но Луиза се усмихна и съобщи:

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да тръгвам.

— Какво? Вече? — разочарованието бе всеобщо.

— Дойдох с автобуса, за да мога да я накърмя, но ако не си тръгна веднага, ще ме хване задръстването и ще минат часове, преди да стигна в къщи.

— Остани още малко — настоя Олга Фишър.

— Наистина не мога.

— Добре.

Те неохотно я пуснаха да си върви и се разотидоха по кабинетите.

Джоджо събра всички подаръци, изпрати Луиза до асансьора и използва момента да я попита:

— Добре ли си?

Луиза я дари с още една от прекрасните си усмивки и отговори:

— Джоджо, никога не съм била по-щастлива. Имам чувството, че съм в рая.

— Още се срещам с Марк.

— Той е прекрасен мъж. Виж как се зарадва на Стела.

Ясно. Връзката, която Джоджо искаше да установи, нямаше да се получи, поне не днес. Луиза не беше същата; беше се превърнала в нещо друго, в роб на едно вързопче. Да си го кажем, докато беше в кабинета й, единственият човек, когото поглеждаше, беше Стела, въпреки че Стела не можеше още да отвърне на погледите й.

Целуна я за довиждане.

— Обаждай се и ще се видим… кога предстои да се връщаш? През юни ли?

— Май през юни. Ще се видим тогава.

— Е — просъска Манодж на Джоджо, когато тя се върна. — Видя ли?

— Кое?

— Когато Марк Ейвъри взе бебето, всички жени викнаха: „Ааах!“ Жените постоянно прегръщат бебета, но никой не ахка. Каква е тая работа?

Джоджо го изучаваше.

— Ти ми кажи.

Беше любопитна да узнае защо при вида на Марк, който гука на Стела, загуби апетит към вкусната торта.

— Очевидно е!

— Защото изглежда мъжествен, но нежен ли?

Той подбели очи.

— Защото е шефът и те му се подмазват.

Четири седмици по-късно

— Мисля, че трябва да хвърлиш един поглед — Пам подаде на Джоджо купчина страници. — Мисля, че е ръкопис.

— Мислиш?

— Прилича на сбирка от имейли.

— Документалистика?

— Не точно. Но личността, която го е писала, не е тази, от която го имаме. Авторката е Джема Хоган, но го изпрати приятелката й Сюзан.

— Нищо не ми говори.

Пам сви рамене.

— Препоръчвам ти да го погледнеш. Не съм сигурна, но може да излезе нещо страхотно.

Въпреки че сама направих избора си, никога няма да си простя. Звучи твърде мелодраматично, зная, но е чистата истина. Много пъти до този ден съм си пожелавала да не го бях срещала. Това е най-ужасното нещо, което някога съм извършвала, и дори сега, когато сме заедно и имаме Ема, често установявам, че докато правя нещо обикновено — приготвям млякото на Ема или си мия косата, очаквам да настъпи катастрофа. Да изграждаш щастието си върху чуждото нещастие не е добро начало за устойчива връзка. Антон казва, че страдам от чувството за вината, характерно за всеки католик. Но аз не съм католичка — следователно не може да е вярно.

Журналисти. Със скромния си опит на човек, от когото са взимали интервюта, мога да кажа, че съм срещала два вида. Първите се правят на „сериозни“, като се обличат като бездомници (стил, който до известна степен толерирам, откакто станах майка). Другите изглежда прекарват целия си живот, пъхайки си носа в чуждите работи.

Тази, която наруши територията ми — Марта Хоуп Джоунс от „Дейли Еко“ — беше от втората категория. Беше облечена в червен костюм с позлатени копчета с обточени с ширити пагони на раменете и носеше обувки в същия червен цвят. Чудно как е успяла да ги намери. Навярно е прибегнала до услугите на агенциите за организиране на сватби, където боядисват обувките на шаферките в същия цвят като роклите им. Не че особено разбирам от това.

— Добре дошла в скромното ми жилище — казах аз и едва-що не си отхапах езика. До такава степен не исках да привличам вниманието й със скромността на жилището си: бивш общински апартамент, само с една спалня, който приютяваше Антон, Ема и мен.

Когато Отали, пиарката от „Долкин Емери“, уговори интервюто, бях помолила да ми позволят да се срещна с тази Марта в хотел, бар или на някоя автобусна спирка — където и да е, но не тук. Ала статията трябвало да носи „домашна“ атмосфера, така че не ми оставиха избор.

— Очарователни — обяви Марта, завирайки носа си в кухнята и забелязвайки две сушилки с дрехи, които упорито отказваха да изсъхнат.

— Не е нужно да влизате там — цялата пламнах. — Представете си, че не сте ги видели.

Но Марта бръкна в чантата си (в същия червен цвят като обувките), извади бележник и започна да си записва нещо. Опитах се да чета на обратно и ми се стори, че една от думите беше „кочина“.