Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

5:43 на следващата сутрин

Едновременно се сепнаха и се събудиха, видяха часовника и се спогледаха с ококорени от притеснение очи и настръхнали коси.

— По дяволите! — каза Джоджо — Марк, ставай, отивай си вкъщи!

— Да му се не знае — пребледнял и махмурлия, Марк хукна през вратата, все още обличайки се. — Ще ти се обадя по-късно.

— Хубаво. Желая ти късмет.

Секунди по-късно Джоджо чу да се затръшва входната врата, навярно беше прелетял петте етажа. Стомахът й беше на топка от притеснение: задаваше се опасност. Каси щеше да разбере, Марк щеше да й каже, щяха да съобщят на децата, щеше да бъде ужасно, той щеше да се изнесе от Пътни (Пътни — квартал на Лондон. — Б. пр.), щеше да дойде да живее при нея, щяха да се съберат, а тя още не беше готова.

Денят й се стори безкраен. Отиде на йога с идеята, че това ще разсее мислите й от чакането. Получи се само за един час. Когато се върна вкъщи, почти очакваше да намери Марк отвън с куфар в ръка. Но го нямаше. И никакви вести. Лошо. Липсата на новини беше по-потискаща от лошата новина. Марк и Каси навярно бяха потънали в порочния кръг на сълзите и взаимните обвинения. Потрепери, като си ги представи.

Накара Беки да излязат на пазар. Прекараха следобеда в „Уайтлис“, Джоджо проверяваше телефона си за съобщения на всеки петнадесет минути. Нищо. Мразеше безсилието си да не може да му позвъни.

Накрая й се обади в събота вечерта, когато Джоджо беше у Беки и Анди.

— Той ли е? — само с устни прошепна Беки, с широко отворени от тревога очи.

Джоджо бързо й кимна.

— Той е — прошепна Беки на Анди и те седнаха с хванати ръце, сякаш очакваха ракова диагноза.

Джоджо се изправи и отиде в антрето.

— Какво стана? Издънихме ли се?

— Не.

Тя въздъхна, за първи път с пълни гърди през този ден. Но напред с облекчението, почувства и разочарование. Във въображението й той вече живееше с нея и тя се беше примирила с тази мисъл. Всъщност й беше много приятно.

— Кажи ми какво стана?

Така се случило, че Каси спала така тежко през цялата нощ, та само забелязала, че Марк се прибира в седем без пет с репетираното извинение: — „Цяла седмица се прибирам късно, до гуша ми дойде от шумни италианци, заспал съм на канапето в бара, ето ти номера, ако не ми вярваш.“

Но Каси наистина му повярвала — Джоджо реши, че е по-глупава, отколкото я беше смятала — и тя и Марк прекараха неделята в траурно настроение.

— Бяхме на косъм — казаха си. — Не трябва да допускаме да се случва отново.

Но четири нощи по-късно случаят се повтори. Въпреки че предишното закъснение беше предизвикало ужасно безпокойство, не настъпи краят на света; някак си се измъкнаха. И втория път се получи.

Четвъртък сутринта, „Долкин Емери“

Джоджо излезе от асансьора, после кимна на Нейтън да я последва.

— Добре — преглътна той и колебливо пристъпи навън от асансьора върху святата земя на „Долкин Емери“. Щеше му се да падне и да я целуне.

— Не се притеснявай — потупа го Джоджо нежно по гърба — те са само едно издателство, което иска да ти даде една камара пари, за да ти издаде романа. Мнозина автори биха убили, да бъдат на твое място.

Тя тръгна надолу по коридора, поздравявайки с бърза усмивка администраторката.

— Добро утро, Шърли.

— Добро утро, Джоджо.

— Това е Нейтън Фрей.

Шърли любезно се усмихна на пребледнелия, замаян мъж — причината, поради която трябваше да дойде на работа в седем и тридесет тази сутрин и да посипе с пясък пода на заседателната зала.

— В заседателната зала са. Ще им съобщя, че сте тук.

— Зная пътя.

— Да, нека само…

Но Джоджо вече я бе подминала, а Нейтън хрисимо подтичваше след нея.

Всички директори на „Долкин Емери“ бяха в заседателната зала, не по-малко изнервени: директорите по продажбиту проучването на пазара и рекламата и техните помощници, както и главният редактор Таня Тийл и самият издател. „Любовта и фереджето“ беше най-голямата мишена, която улучваха за цялата година.

— Проклета Джоджо, винаги закъснява — отбеляза Таня Тийл, подавайки главата си през вратата, после дръпвайки се рязко навътре. — Боже, ето я!

Настана суматоха, когато Джоджо се показа на вратата, подканяйки Нейтън, който се опитваше да се усмихне с избили капчици пот на горната си устна.

Дик Бартън-Кинг, директор по продажбите, се изправи и се втренчи през процепа за очи на своята бурка. Виждаше съвсем малко, което беше жалко, защото харесваше Джоджо.