Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Голяма грешка. Както казва знаменитата Джулия Робъртс, голяма, огромна грешка.

Отне му почти час да разположи оборудването — чадъри, прожектори и триножници — докато аз стърчах на крайчеца на канапето и се опитвах със силата на мисълта да спра грима си да се изпарява. Накрая бяхме готови да започваме.

— Погледни прелъстително — изкомандва ме той.

— Ъъ…

— Мисли за секс.

Секс? Правилно ли чух?

— Хайде, малко повече секс.

Усмихнах се закачливо, но младостта му така ме плашеше, абсолютната му сериозност и най-вече безстрастната му оценка на външността ми.

— Вдигни брадичката — зад фотоапарата, той продължаваше да нарежда. Дрънкаше като махленска клюкарка. — Отпусни се! Изглеждаш сякаш те водят на разстрел.

Сменяше обективите и проверяваше светломера, та „няколкото снимки за всеки случай“ отнеха толкова, колкото и разполагането на апаратурата, след което трябваше да изтърпя петнадесетминутна разходка за здраве под тежестта на триножника, опитвайки се да поведа разговор. Предишната нощ бях спала много малко и определено не мечтаех за празни приказки.

— Снимали ли сте много писатели?

— О, да сума ти. Кристофър Блойнд, Миранда Инглънд. Тя е сега знаменитост. Мечтата на фотографа. Няма как да излезе лоша снимка. Закараха ме със самолет до Монте Карло да я снимам. С първа класа до Ница, после с хеликоптер.

Естествено трябваше да го каже, докато мъчително се влачехме по покрития с графити железопътен мост, и отново пусна онзи смях.

— От едната крайност на другата, а, Лили?

Като стигнахме на Хампстед Хийт, той се огледа, присвивайки очи, след това се оживи.

— Добре. Хайде да те качим на едно дърво.

Изчаках пак да се изхили. Нали се шегуваше?

Изглежда, не.

Направи „столче“ с ръцете си, да ми помогне да се кача, после трябваше да стъпя на един клон на два метра от земята и да обвия ствола с ръка. И да се усмихна.

— Сега погледни надолу към мен, поразроши си косата, наплюнчи ги тия устни.

Ако имах двойна брадичка, седнала на собственото си канапе, докато ме снимаше на нивото на очите, на какво ли, за Бога, приличах, снимана изотдолу? На пуйка? На жаба? На Джаба?

— Мисли за секс, гледай секси. ГЛЕДАЙ СЕКСИ.

— Викай по-силно — промърморих. — Май не те чуха в Казахстан.

— Гледай секси — изкудкудяка той, щракайки ожесточено. — Гледай секси, Лили.

Една групичка ученици спряха да се повеселят.

— Сега малко промяна, Лили, слизаш долу и ще се залюлееш на някой клон.

С мъка се спуснах и видях, че новите ми обувки са се ожулили от кората. Сълзите ми напираха, но не можех да им се дам, защото Лий вече правеше ново „столче“ с ръцете си, че да се увеся на клона като маймуна.

— Очите към мен и дай голяма усмивка — ломотеше като побъркан Лий, за да ме окуражи. — Хайде, засмей се от сърце. Точно така. ХААХААХААХААХАА! Люлееш се на клон и се забавляваш като никога в живота си, отметна глава, смей се, смей се ОТ СЪРЦЕ. ХААХААХААХААХАА!

Боляха ме ставите на ръцете, дланите ми се израниха и се плъзгаха, обувките ми бяха охлузени, но аз се смеех, смеех се, смеех се.

— ХААХААХААХААХАА! — подхвана той.

— ХААХААХААХААХАА! — опитах се аз.

— ХААХААХААХААХАА! — обадиха се и учениците.

Точно когато бях сигурна, че по-лошо не може да стане, започна леко да ръми. Веднага си помислих, че това е добре дошло, защото сигурно ще си тръгнем. Никаква надежда.

— Я, дъжд — Лий вдигна поглед към небето. — Може да е за хубаво. Диво и романтично. Я да видим, какво още да опитаме?

Забелязах, че едно от момчетата изпраща текстово съобщение по телефона си. Обзе ме ужасяващо предчувствие, че вика полицията.

— Дай да се изкачим на върха на хълма — предложи Лий — да видим какво има там.

Подгизнала, ядосана и натоварена с апарати, поех след него нагоре по хълма, после погледнах назад, надявайки се учениците да не са решили да ни последват, но де тоз късмет. Държаха се на почтено разстояние, ала бяха ли там, или само си въобразявах, или се бяха насъбрали още?

Лий спря до една пейка.

— Ще снимаме тук.

Запъхтяна и потна, се свлякох на пейката. Слава богу, ще ме снима седнала.

— Лили, искам да се изправиш.

— Върху пейката ли?

— Не точно.

— Не точно?

Той замълча. Готвеше се нещо ужасно.

— Искам да се качиш на облегалката, Лили. Все едно ходиш по въже. Ще направя фантастична снимка.

Онемяла от премеждия, просто станах и го погледнах.

— Издателите казаха, че искат щури снимки.