Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

— О, Боже! — не можех да сваля поглед от него. — Ти си изумителен. — Как ли постъпваха другите писатели? Тези, които нямаха Антон. — Заради това, млади човече, довечера ще получите любов по ваш вкус.

Само колко се смяхме.

Вечерта на раздаването на автографи Антон и аз пристигнахме неподобаващо рано. На витрината имаше снимка на Миранда, голяма колкото тази на ръководителя Мао на площад Тянанмън, наоколо бяха подредени книгите й. Имаше и мой плакат — по-малък. Доста по-малък. По-скоро като паспортна снимка.

В книжарницата имаше още няколко големи плаката на Миранда и въпреки че до началото оставаха още двадесет минути, вече се беше образувала опашка. Предимно жени, които не ги свърташе на едно място от вълнение.

В седем без една сребрист мерцедес спря и Миранда изплува с леко отегчен вид. Току-що се беше появила по вечерните новини на Би Би Си и я придружаваха съпругът й Джереми, Отали — момичето за връзки с обществеността, и Таня — редактор и на двете ни. Таня ме целуна и окуражително ми стисна ръката. През отворената врата Миранда забеляза нарастващата навалица. Навярно имаше поне седемдесет души — някои групи бяха така многобройни, че сигурно бяха дошли с организиран автобус.

— По дяволите — каза тя — ще стоим тук цяла нощ.

Обърна се към Отали:

— Играем на доброто и лошото ченге, ясно ли е?

За какво говореха?

Ведната щом влязохме, един млад мъж притича през книжарницата с убийствена скорост. Плъзна се, докато спираше пред Миранда и се представи като Ърнест, отговорник по организацията.

— За мен е голяма чест да се срещна с вас — той наистина се поклони, докосвайки с челото си опакото на Мирандината длан. — Всички са дошли заради вас — той посочи към почитателите. — Какво да ви поднесем? Чухме, че обичате фурми, поръчали сме пресни направо от Алжир.

Отали ме избута напред.

— А това е другата писателка тази вечер, Лили Райт, която ще дава автографи на екземпляри от новата си книга „Церовете на Мими“.

— О, да, получихме ги. — Гласът му сякаш казваше: Откъде ги изровихте, от някое мазе на петнадесет метра под земята, изпод защитните плочи на противратомно скривалище ли?

Докато въвеждаха Миранда през множеството, за да започне да дава автографи, шумът се увеличи, чуваха се всякакви възгласи. Извън магическия кръг, Антон и аз се спогледахме и вдигнахме рамене.

— Виждам масата ти — каза той, — ела да седнеш.

Поведе ме към малка непретенциозна масичка с малка табелка, на която пишеше името ми и това на „Церовете на Мими“. Виждаше се скромна купчина книги.

Докато чаках някой — който и да е — да се приближи към мен, гледах Миранда и се мъчех да не позволя на завистта да проличи на лицето ми. Навсякъде около нея истинска армия от книжари носеше куп след куп от нейната книга, трупайки ги в предварително измислена конфигурация. Приличаше на възстановка на строежа на пирамидите.

Отали патрулираше край тълпата, въдворяваше ред и даваше указания.

— Отворете книгата си на страницата за автографи и си напишете правилно името — тя повиши глас. — И никакви стари заглавия — гласът й стана заплашителен — Миранда няма да подписва стари заглавия, само новата книга. Вие, госпожо — спря се тя на една жена, която носеше издута найлонова торба, — ако има други книги в тази торба, моля да ги оставите настрани. Миранда няма време да ги подписва.

— Но това са любимите книги на дъщеря ми, тя ги четеше, когато се възстановяваше от нервна криза…

— Ще се зарадва също толкова и на автограф върху новата книга.

Отали взе новата книга и я сложи в ръката на жената. Струваше ми се, че Отали е ужасна и въпреки че жената се стресна, направи, каквото й казаха, просто мина по-напред и опашката се придвижи.

— Никакви посвещения — викаше Отали към редицата от хора. Никакви пожелания за рождени дни, никакви специални молби. НЕ МОЛЕТЕ Миранда да пише нищо друго освен името ви.

Независимо от наложената диктатура, цареше празнична атмосфера и от време на време някои от коментарите на почитателите на Миранда стигаха до мен.

— … не мога да повярвам, че ви срещам…

— …чувствам ви като най-добрата си приятелка…

— … както в „Малката черна рокля“, когато тя вижда, че приятелят й е обул нейните бикини, същото ми се случи и на мен, и те ми бяха най-хубавите…

— … извинете агентката ми за връзки с обществеността — чувах Миранда непрекъснато да повтаря. — Бих искала да си говорим с вас цяла нощ, но тя е такава кучка.