Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Аха, доброто и лошото ченге, сега схванах.

Когато хората си тръгваха от Миранда, някои лееха сълзи, а чакащите по-назад на опашката питаха:

— Каква е тя?

— Прекрасна е — беше неминуемият отговор. — Прекрасна както книгите си.

Все още никой не идваше при мен.

— Отстъпи назад — просъсках на Антон. — Пречиш ми да се виждам и хората не ме забелязват.

Той бързо се отмести настрани от масата и застана до мен. И тогава… един мъж се приближи! Вървеше право към мен, твърдо и целенасочено. Засиях, бях толкова, толкова щастлива — моят първи почитател.

— Здравейте!

— Да — намръщи се той, — търся отдела за документална криминалистика.

Замръзнах, бях посегнала да вдигна една книга от купчинката. Той мисли, че работя тук.

— Документална криминалистика — нетърпеливо повтори той. — Къде да я търся?

— Достатъчно е да излезете през вратата — чух Антон да мърмори.

— Хм — завъртях глава във всички посоки, — не съм сигурна. Може би трябва да попитате информацията.

Мърморейки си нещо за нищо не разбиращи многознайковци, той се отдалечи.

На опашката на Миранда празничното настроение се беше повишило с няколко градуса и някой беше отворил бутилка шампанско. От нищото се появиха чаши и наздравици се разнесоха из въздуха. Но сякаш разделени от невидима стена, в моята пустееща част на магазина духаха ледени ветрове, търкаляха се топки изсъхнали тръни, после забиха погребални камбани.

Светкавици изпълваха въздуха около Миранда със сребриста светлина. Тези, които бяха дошли заедно с автобус, си направиха групова снимка, две редици кикотещи се момичета, предните клекнаха, сякаш се снимаше спортен отбор.

Тогава ме забелязаха! Три от тайфата с автобуса застанаха точно пред мен и ме заразглеждаха, сякаш бях животно в зоопарка.

— Коя е тази?

Едната прочете табелката ми.

— Лили някоя си. Мисля, че и тя е написала книга.

Усмихнах се, както ми се струваше, подканващо, но веднага щом забелязаха, че се оживявам, рязко се отдръпнаха.

Антон зае предна позиция.

— Това е новата авторка Лили Райт, а ето и великолепната й книга.

Той им раздаде екземпляри от „Церовете на Мими“ да хвърлят по един поглед.

— Антон — бях потресена.

— Какво ще кажеш? — Момичетата се питаха едно друго, като че ли бях глуха.

— Нее — решиха те. — Не.

После се упътиха към вратата, писукайки:

— Не мога да повярвам, че току-що се срещнах с Миранда Инглънд.

Антон и аз си разменихме измъчени усмивки. Откъм страната на Миранда май бяха се разтанцували ламбада.

После към мен се приближи една възрастна жена. След пренебрежението, с което бях удостоена, не бързах толкова да й пъхна в ръката „Церовете на Мими“. И се оказах права…

— Бихте ли ме упътили към щанда за изкуство и занаяти, скъпа — имаше нещо смешно в зъбите й, изглеждаше, че се мърдат нагоре-надолу из устата. Носеше чене. Навярно чуждо.

— Съжалявам — отговорих. — Не работя тук.

— За какво сте седнали тогава тук? Да обърквате хората ли?

Трудно ми беше да се съсредоточа върху това, което казваше, защото зъбите й сякаш имаха свой собствен живот, все едно, че гледах лошо дублиран филм.

Обясних й.

— Значи сте писателка? — май работата потръгна. — Но това е чудесно.

— Така ли? — започвах да се съмнявам.

— Да, скъпа, внучката ми също е очарователна малка писателка и иска да я публикуват. Дайте ми адреса си и ще ви изпратя разказите на Хана, вие може да ги пооправите, да ги дадете на вашия издател и да ги отпечатате.

— Да, но може да не…

Спрях. Сякаш на забавен кинокадър, тя вдигна „Церовете на Мими“ и откъсна голямо парче от задната корица. Обърнах се към Антон, който беше поразен не по-малко от мен. После бабето ми подаде химикалка.

— И пощенския код, ако не възразявате.

Антон пристъпи напред.

— Може би ще пожелаете да купите книгата на Лили?

Бабката скокна като ужилена от нахалството му.

— Карам на едната пенсия, млади човече. Сега ми дайте адреса и ме оставете да намеря книгите за гоблени.

Антон я изпроводи с мрачен поглед.

— Откачена дърта крава. Виж, скрий скъсаната отдолу на купа, иначе може да ни накарат да я платим. И хайде вече да си вървим.

— Не — щях да остана вечно, дори ако помещението се изпълнеше с рояк отровни пчели и някак си се окажех покрита с мед. Антон беше направил това заради мен и нямаше да се покажа неблагодарна.

— Скъпа, няма нужда да стоиш заради мен — каза той. — Ще предупредя Отали, че си тръгваме.