Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Дори и оптимизмът на Антон се беше изпарил. Явно работата беше лоша.

Отали се приближи.

— Подпиши екземплярите на „Церовете на Мими“ и можете да тръгвате. След като са подписани, книжарницата не може да ни ги върне.

Посегнах към скромната купчинка. Но Ърнест, който душеше наоколо и ближеше обувките на Миранда, ме видя. Скокна на крака и се втурна към нас.

— Достатъчно! Не подписвайте повече! Няма да можем да ги върнем.

Оставихме ги да пият шампанско, Миранда подписваше купища книги, които се извисяваха в небесата като вавилонски кули.

Към края на януари всичко свърши; пълен крах. По принцип нищо не се случи и след най-напрегнатия месец в живота ми осъзнах, че е нямало и какво. Бях публикуван автор и като изключим малката, невзрачна статия в „Айриш Таймс“, това не означаваше нищо. Животът ми си оставаше същият и трябваше да свиквам.

Опитвах се да се ободря, мислейки си: Изгубих всичките си крайници при злополука с месомелачка, сестра ми и приятелят й са били отвлечени от терористи в Чехия (нищо, че са в Аржентина), а главата на детето ми е ненормално, смущаващо голяма.

Прилагам тази техника, когато съм ужасно нещастна: моментално си представям, че някаква кошмарна катастрофа се е случила, така че да мога да кажа: „Преди да се случи това страшно нещо, бях невъобразимо щастлива, но не го осъзнавах. Бих дала всичко, за да върна времето назад.“ Идеята е, че това, което ми се е струвало просто скучно, сега се сдобива с блясъка на Утопия. После си напомням, че катастрофата не се е случила наистина, че не съм и припарвала близо до месомелачка и животът ми е една Утопия без нещастия. Така че съм благодарна на това, което имам.

Бях притисната от разочарованието и когато баща ми позвъни няколко дни по-късно, не ми беше лесно да се оживя. Не че имаше значение, той притежаваше оживление за десетима.

— Лили, скъпа — извика той. — Имам чудесни новини за теб. Една приятелка на Дебс, Шърли — познаваш я, дълга и кльощава особа — прочела „Церовете на Мими“ и мисли, че е гениална. Ела към къщи, ще си поговорим за това — гласът му стана по-плътен, за да подчертае думите му. — Дори не знаела, че си ми дъщеря, не й минавало и през ума. Ще я четат в литературния клуб и като разбрала, че съм ти баща, направо полудя, разбираш ли? Иска книги с автографи.

— Ами чудесно, татко. Благодаря ти — въпреки че беше незначителна; случката ме поразвесели.

Нямаше нужда да питам защо ми я съобщава той, а не Дебс: тя би умряла, но не би си позволила да е мила с мен — неслучайно я наричаме „ужасната Дебс“.

— При мен са шест книги за автографи, кога мога да ти ги донеса?

— По всяко време, когато искаш, татко. Никъде не ходя.

Тонът ми го обезпокои.

— Горе главата, момиче — весело каза той. — Това е само началото.

Веднъж четох статия в един вестник, която описваше Боб Хоскинс като „тестис с крака“ и това ми напомня да ви кажа: и татко е нещо такова. Нисък е, с гръден кош като бъчва, обича да се перчи, типичен мъж от работническата класа.

Майка ми, истинска хубавица, се беше омъжила за човек под нейното положение. Това бяха точните й думи (навярно шеговити). Хванала се с баща ми, защото й казал:

— Дръж се за мен, кукло. Има да се местим.

Това пък били неговите думи и той удържал обещанието си. Преместили се от непретенциозния Хаунслоу Уест в отдалечения, но по-бляскав Гилдфорд, а после в апартамент с две спални над гостилница за кебап в Кентиш.

(Всичко това ме накара да намразя местенето. Дори покривът да пада върху главата ми, предпочитам да залепя найлонови чували, но няма да се преместя.)

Да имаш баща предприемач звучи чудесно. Те печелят доста пари закратко време и настаняват съпругите си и двете си дъщери в къща с пет спални в Съри. Но това, което чуваш по-рядко, е, че тези авантюристи не подбират средства, че не спират дори пред дома на семейството в очакване да направят следващия си удар и да увеличат и без това огромното си състояние.

Финансовите страници на вестниците се отнасят с голямо уважение към мъжете (винаги се оказват мъже), които печелят милион, губят милион и отново печелят. Ами ако този мъж е твоят баща?

Отначало ходех на училище с „Бентли“, после с бял пикап, а накрая въобще престанах да ходя в онова училище. Отначало ходех да яздя пони, после понитата изчезнаха, а когато отново се появиха, не ги исках. Не можех да съм сигурна, че отново няма да ми ги отнемат без предупреждение.

Въпреки това обожавах баща си. Винаги беше оптимист и нищо не можеше да сломи духа му задълго.