Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Примирих се. Трябваше. Не исках да ми излезе име на „труден“ автор.

— Не съм сигурна, че ще запазя равновесие.

— Опитай се.

И аз се покачих, наблюдавана от учениците. Чувах ги да си говорят дали могат да ме „оправят“.

Поставих единия си крак върху облегалката на пейката, дотук беше лесно, после за моя изненада успях да вдигна и другия и в един момент балансирах върху една нелепо тънка дъска.

— Чудесно се справяш, Лили — изквича Лий, щракайки колкото бързо можеше. — Очите към мен, мисли за секс.

Сред учениците настъпи раздвижване, подозирах, че се обзалагаха колко дълго ще изкарам, преди да падна.

— Лили, вдигни си крака! — провикна се Лий. — Запази равновесие само на един крак, разпери ръце, все едно летиш!

За секунда успях. За съвсем кратко се залюлях във въздуха, сякаш плавах, когато забелязах, че на хълма има толкова много ученици, та беше заприличал на рок концерт на открито. В същия момент се прекатурих и се стоварих тежко на земята, изкълчвайки си крака и, още по-лошо, овалвайки в калта новите си джинси.

Дъждът вече валеше проливно и с нос на пет сантиметра от мръсната земя, си мислех: „Аз съм писателка. Какво търся на четири крака в калта?“

Лий се приближи да ми помогне.

— Още няколко снимки — весело каза той — почти свършихме.

— Не — отговорих му с изтънял и треперещ глас. — Според мен направихме достатъчно.

По целия път надолу по хълма бях готова да заплача от унижение, разочарование и изтощение и като стигнах вкъщи, направо си легнах.

След това всичко утихна. По едно време ми изпратиха копие от корицата, после копие от одобреното копие, за да проверя за грешки, каквито имаше в смущаващо изобилие. Трябваше да съм започнала да пиша втората си книга. Няколко пъти понечих да започна, но все бях прекалено уморена. Антон се опита да ме поощри, ала самият той беше уморен почти колкото мен, та не му стигнаха сили.

Дойде денят, когато донесоха готовите книги, и аз се трогнах до сълзи. Като се има предвид колко се развълнувах на времето, когато видях името си в телефонния указател, фактът, че държа в ръцете си роман с моето име на корицата, ме разби напълно. Всички тези думи, думите, които бях написала сама, събрани и отпечатани, ме изпълниха с гордост и удивление. Със сигурност не се вълнувах както след раждането на Ема, но бях разтърсена.

Снимката беше първата, която Лий ми беше направил — седнала на канапето, гледаща право в обектива. Имах морави сенки под очите и двойна брадичка, която, убедена съм, не притежавам в действителност. Гледах тревожно. Снимката не беше хубава, но беше далеч по-добре, отколкото да вися от някой клон и да викам: „ХААХААХААХАА!“

Тази вечер си легнах и открих книгата, пъхната под юргана ми, показваше се само заглавието. Антон я беше сложил там и беше заспал, притискайки я до гърдите си.

Денят на издаването беше пети януари и когато се събудих сутринта (за четвърти път, откакто си бях легнала), се почувствах като дете, което има рожден ден. Навярно с прекалени очаквания; пазейки деликатно равновесие между радостните чувства, които само за секунда можеха да се превърнат в мрачно разочарование.

Антон ме поздрави с чаша кафе и с думите:

— Добро утро, вече си автор на издадена книга.

Облякох се, а той не спираше да говори:

— Извинете, Лили Райт, каква сте по професия?

— Писателка!

— Извинете ме, госпожо, провеждам анкета. Бихте ли ми казали с какво се занимавате?

— Писателка съм. И то публикувана.

— Вие онази Лили Райт ли сте?

— Писателката Лили Райт. Точно тя.

После и двамата се тръшнахме засмени на леглото.

Ема се зарази от наелектризираната атмосфера и дръпна дълга, нечленоразделна реч, след което се плесна по пълничките коленца и пискливо се разкикоти.

— Запознай Ема с новините от фронта — каза Антон. — Дай да я спретнем, Лили, и да вървим да видим другото ти дете.

Разгънах количката за церемониална разходка до най-близката книжарница, която се оказа в Хампстед.

— Отиваме на гости на книгата на мама — обясни Антон.

Ема беше възбудена от факта, че татко и си е вкъщи посред седмицата.

— Лалалала-джингджинг-урк!

— Точно така.

Бяхме в чудесна форма. Беше студена, слънчева утрин и вървяхме с определена цел. Щях да видя да се продава първия ми роман, каква радост!

Плязох в книжарницата с шал, така плътно увит около врата ми, че приличах на гъска, и с усмивка на лице. Е, къде беше?

Нямаше екземпляри на витрината отпред и аз преглътнах разочарованието. Таня внимателно ми бе обяснила, че въпреки желанието й, моята книга е „малка“, затова няма да я излагат на витрината. Все пак, бях се надявала…