Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Дори и преди Джоджо да дойде на работа в „Липмън Хай“, тя уважаваше Марк; той беше известен в бранша като човек с въображение. Пет години по-рано, по времето, когато беше станал съдружник, отговарящ за управлението, „Липмън Хай“ беше сънлива малка агенция и някои от съдружниците бяха толкова стари, че пред тях Джослин Форсайт изглеждаше като начумерен юноша. Първата работа на Марк беше да открие неколцина енергични млади агенти и да направи трима от тях съдружници, веднага щом тримата най-несговорчиви титуляри бяха убедени да се оттеглят. Създаде отдел за чуждестранни права и жизнена връзка с медиите и за по-малко от осемнадесет месеца „Липмън Хай“ се превърна от компания, на която никой не обръщаше сериозно внимание, в една от най-престижните лондонски агенции.

Беше непреклонен — налагаше се — но привлекателен. В преговорите с издателите можеше да стане непоклатим като скала, но запазваше достойнство. Нищо лично, говореха маниерите му, но просто няма да стане. Няма да отстъпя, така че по-добре го сторете вие. Не беше неумолим, нито груб, но преследваше целите си.

Освен това притежаваше чувство за хумор. Не беше забавен като избраника си Джим Суийтмън, който определено знаеше как да печели приятели и да влияе на хората, но под сериозната му външност се криеха смях и веселие.

Ала най-силно възхищение у Джоджо будеше способността на Марк Ейвъри да се справя с всякакви проблеми. Инстинктите му никога не го подвеждаха, нищо не можеше да го изкара от релси и за всичко имаше отговор: дон Корлеоне, но без характерния глас, съответния антураж и шкембето.

После дойде нощта пред „Хилтън“, последвана от номера с разширяването на зениците в коридора и ситуацията придоби фатален оттенък. Когато Джоджо направи изложението си в петък сутринта, Марк се държеше по неговия си начин — гледаше настрани и се усмихваше, само че този път усмивката липсваше. Вече не се прилепяше театрално към стената, докато тя профучаваше по коридорите на „Липмън Хай“. Обръщаше се към нея единствено с Джоджо, добродушните шеги секнаха.

Това не й се нравеше, но някак се справи. Умееше да чака — имаше богат опит с издателите — и не обръщаше внимание на страха и съмнението, които я гризяха.

Марк не би станал управляващ съдружник на литературна агенция, без да притежава смелост и твърдост, така че резервираните им отношения продължиха.

По-търпелива съм от когото и да било, мислеше си Джоджо, но с всичкото напрежение около себе си, как можеше да заспи, като той постоянно бе в мислите й? След като веднъж беше привлякъл вниманието й като мъж, а не само като шеф, въображението й се развихри и решителността й намери простор. Многозначителният поглед в коридора беше началото на устремното й увлечение по него и това наистина я вбесяваше. По-късно тя призна на Беки:

— Все си мисля какво ли е да спиш с Марк Ейвъри.

— Слаба работа. Така мисля. Дъртак като него.

— На четиридесет и шест е, не е на осемдесет и шест.

Беки се разтревожи. Какво ще излезе от цялата работа?

— То е, защото не си правила секс с никого от девет месеца. От Бедния Крейг насам. Може би трябва са спиш с някого.

— С кого?

— Защо питаш мен? С когото и да е.

— Не мога да хукна да си търся мъж, само за да спя с него. Не съм такава. Искам да спя с Марк. С никого другиго.

— Джоджо, избий си го от главата. Моля те.

— И като имаш предвид, че вече го харесвам, възхищавам се от него и го уважавам, обречена съм — гласеше печалният отговор.

Погледнато по-прозаично, трябваше да се грижи за кариерата си. Надяваше се някой ден да я направят съдружник, но как щеше да стане това, ако шефът й се държеше все едно, че не съществува?

След пет седмици тя реши да хване бика за рогата и си уговори делова среща с него. Влезе в кабинета му, затвори енергично вратата след себе си и седна.

— Джоджо?

— Марк, не зная как да го кажа, но отношенията ни са някак обтегнати. Да не е заради работата ми? Да не би да създавам проблеми?

Знаеше, че не е в това работата, но искаше да е сигурна.

— Не, въпросът не е в работата ти.

— Добре. Защо не изплюеш камъчето? Не можем ли да си върнем старите отношения?

Той помисли за миг.

— Не.

— Защо не?

— Защото… защото… как да ти го кажа? — започна той. — Защото, моля те, не се смей, съм влюбен в теб.

— Моля? Как така? Работя с теб от две години. Ако не те познавах досега…

След кратко мълчание Джоджо вдигна поглед и продължи:

— Ти си женен. Никога няма да се обвържа с женен мъж.