Марша Кенъм: Сърце в опасност

Ръцете му обгърнаха тънкия й кръст, стори й се че ще припадне, когато той я притисна към гърдите си и бавно я повдигна. Тя се бе вкопчила отчаяно в ризата му и не знаеше дали вик за помощ би подобрил или влошил положението й. Но преди да вземе решение, той я отблъсна някак странно с изпънати ръце от себе си и в следващия миг я стовари доста грубо върху седлото.

— Ужасно съжалявам, че трябва да ви разочаровам — ухили се нехранимайкото. — Днес малко бързам и не съм в настроение да чета лекции на невъзпитани хлапета. Но ако се случи пак да се срещнем, пък и, ако мога да се изразя така, обстоятелствата са по-благоприятни, с удоволствие ще се поставя на ваше разположение, мила госпожице.

Катрин направо зяпна.

— Вие… вие сте един безсрамен, един арогантен…

Той удари със смях кобилата по задницата и тя препусна през поляната още преди господарката й да успее да хване юздите. Вкопчена в седлото, с развети коси и издути дантелени долни фусти, Катрин не приличаше твърде на елегантна ездачка, а когато успя най-сетне да укроти коня, гръмкият му смях още я преследваше. Бузите й пламтяха, ръцете й трепереха и за пръв път от много години насам по лицето й течаха горещи сълзи — от унижение и гняв. Твърде късно се сети, че е забравила шапката и ръкавиците на поляната, но нямаше намерение да се връща. Ако носеше не късия камшик, а пистолет или друго смъртоносно оръжие, друго щеше да е. Рисуваше си с ярки багри как би повалила с точен изстрел този тип и как би се смяла тържествуващо…

Подковите на кобилата закънтяха високо по калдъръма, докато Катрин пресичаше двора на Роузууд Хол и едно конярче веднага дотича, хвана чевръсто юздите, които тя небрежно му хвърли.

— Дай й повечко овес и хубаво я разтрий — заповяда тя кратко. Мислите й продължаваха да кръжат около срещата в гората и яростта й се надигаше все повече. С широки крачки заобиколи по една пътечка главната постройка, без да обръща внимание на прекрасните цветя. Роузууд Хол беше изграден в елизабетински стил: двуетажната господарска къща беше с колони и корнизи, отпращащи погледите към високите прозорци с цветни стъкла. Червените тухлени стени бяха обрасли чак до сивия покрив с бръшлян и диво грозде, а две кулички обрамчваха двукрилата входна врата. Над нея се мъдреше семейният герб, доказателство за благородния произход на Ашбрукови.

Катрин не можеше естествено да е обзета сега от възвишени мисли. Тя се втурна към вратата, но едно от изкусно скулптираните дъбови крила се отвори още преди да е натиснала звънеца и тя едва не се сблъска с брат си. В шоколаденокафяво сако и светлокафяв панталон Деймиън изглеждаше особено привлекателен.

— Опа, кого виждам? — засмя се той. — Да не би другите ловци да се оказаха твърде бързи за теб?

— Разбира се, че не! Но изведнъж изгубих всяко желание да участвам в този фарс. От кучешкия лай получавам мигрена и направо ми призлява, когато възрастни мъже шумно ликуват, докато кръвожадната глутница разкъсва притиснатата в някой ъгъл лисица.

— Сестра ми, приятелка на животните! — изкоментира сухо Деймиън. — А дали да не съжалим тогава и безпомощните пъдпъдъци, които изобилно дупчиш със сачми?

— Тези безпомощни пернати създания имат превъзходен вкус, мили братко, докато лисицата намира съвсем безсмислена смърт. Но ти защо не участваш в лова? Или Хариет Чалмърс е била достатъчно благоразумна и ти е отказала още веднъж да се омъжи за теб?

Деймиън Ашбрук се усмихна благо. Той беше тънък, немного по-висок от Катрин, със светлосини очи и дълга чуплива кестенява коса, спретнато прибрана на тила.

— Не, чаровната Хариет не ми е дала отказ. Просто исках да използвам малкото спокойни часове, за да прегледам някои важни документи.

Катрин присви очи.

— Тя положително ще те замъкне пред олтара дори да се опиташ да й се изплъзнеш.

— Сериозно? Ако не греша съвсем, все още мъжът прави предложението за женитба.

Тя му се изплези.

— Напразно възразяваш, мили братко. Нали с очите си виждам, че обожаваш Хариет. Очите ти стават на ластик, докато изобилните й прелести едва не пръсват корсажа на роклята й.

Деймиън сви вежди и огледа критично от глава до пети разчорлената си сестра.

— Дали не чувам гласа на завистта? Нима завиждаш на най-добрата си приятелка?

Катрин беше проследила погледа му и сега задърпа гневно кадифената си пола, която се беше закачила за кончова на ботуша.

— За какво да й завиждам? Може би за бюста? Опипвай си го, колкото щеш! — А когато Деймиън се изчерви, продължи злобно: