Марша Кенъм - Кръв от рози

Блекпул, август 1745 година

Катрин Ашброк Камерън стоеше до прозореца и се взираше унесено през леко замъгленото от дъха й стъкло. Навън валеше проливен дъжд, улиците бяха празни, калдъръмът блестеше, а в локвите се отразяваха светлините на многоетажните къщи.

Тя беше в Блекпул от четири дни — цяла вечност за нетърпеливата млада дама. В пристанищния град миришеше на риба и отпадъци, на въглищен прах от огромните товарни кораби, на немити тела, които ден след ден изкарваха хляба си с тежък труд. Твърде необичайна обстановка за красивата и разглезена благородническа дъщеря.

Докато погледът й напразно търсеше нещо в пустата улица, тънките й пръсти си играеха с пръстена на лявата й ръка, украсен с прекрасен аметист — единствения предмет, който й напомняше, че последните пет седмици не бяха само сън. Наистина ли бяха минали едва пет седмици откакто беше напуснала бащиния си дом в Дерби? Струваше й се, че са минали пет години — или пет десетилетия, защото животът й се беше променил напълно, а най-много се бе променила тя самата.

Само допреди месец тя беше безгрижна и невероятно разглезена, вярваше, че винаги може да наложи волята си и да си играе безнаказано с мъжете. Днес обаче беше много по-зряла и мъдра от другите осемнадесетгодишни девойки и това се дължеше на преживяното през последния месец. Доскоро беше безкрайно радостна и доволна, че е най-ухажваното момиче на сто мили околовръст, а сега копнееше за един-единствен мъж. И точно този мъж я беше отпратил и тя не знаеше дали някога щеше да го види отново…

Потънала в мислите си, Катрин очерта с пръст пътя на една дъждовна капка по стъклото.

След сбогуването тя живееше в състояние на замаяност, което обгръщаше света около нея в лека мъгла. Само блестящият пръстен с аметист й напомняше какво беше преживяла. Щом я връхлетяха спомените, гърлото й пресъхваше и в очите й запарваха горещи сълзи. Брат й Дамиен, който днес следобед беше пристигнал в Блекпул, за да я прибере вкъщи, бе забелязал само след няколко минути, че се е случило нещо ужасно, но отначало беше изтълкувал погрешно объркването и треперенето й.

— Ако Камери те е принудил да извършиш нещо против волята си, ще го удуша със собствените си ръце! — беше изръмжал той, измъчван от угризения на съвестта, защото не беше съвсем невинен за съдбата на сестра си.

Само до преди няколко седмици Катрин безсрамно щеше да се възползва от ситуацията в своя изгода и да преувеличи безмерно изживените страдания, за да се представи като достойна за съжаление жертва, но сега вече не беше в състояние да се държи по този начин.

— Не… не, Дамиен, той не ме е принуждавал за нищо… В началото не ми обръщаше внимание и говореше с мен само когато не можеше да го избегне. Мисля, че беше готов да удържи на думата си, да анулира брака ни и да ме върне у дома, ако…

Дамиен я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне.

— Продължавай!

— Аз… аз вече не го исках — пошепна с болка Катрин. — Даже го умолявах да ме остави в Шотландия, но той не искаше и да чуе…

— Всемогъщи боже! Умолявала си го? Значи ли това, че си се влюбила в този мъж? — попита невярващо братът.

Катрин изхълца и падна в прегръдката му.

— Не исках да се влюбя… нямам представа как се случи, но е вярно… Да, Дамиен, аз го обичам! Обичам го и го мразя едновременно, защото той… той нямаше право да ми причини това!

Докато Дамиен безпомощно милваше косите й, не знаейки какво да отговори, Катрин си помисли, че няма как да обясни защо ожесточените противници изведнъж се бяха превърнали в любовна двойка.

— Обичам го, Дамиен! Чувството е ужасно, болезнено и прекрасно. Не знам как може да бъде всичко едновременно, но с така.

— Той споделя ли чувствата ти?

— Да — отговори тя съмнително бързо. — Да, той ме обича, но е своенравен и смята, че в Шотландия няма да съм на сигурно място както при семейството си в Англия. Не е ли това ирония на съдбата? — Тя се изсмя горчиво и посегна към кърпичката, която Дамиен й подаде, за да изтрие сълзите от очите си. — Когато ме принуди да го последвам на север като заложница, изобщо не беше загрижен за съдбата ми. Нали именно аз открих, че е якобитски шпионин! Беше толкова нагъл и неучтив, че през цялото време беснеех от гняв и изобщо не изпитах страх. А после, когато попаднахме в наистина трудна ситуация, беше винаги до мен… Страхът ми изчезна… Знам, че разказът ми звучи ужасно объркано… Сигурно вече ме считаш за луда?