Марша Кенъм: Сърце в опасност

При мисълта, че в среднощ ще обяви годежа си с Хамилтън Гарнър, пулсът й се учести, а докато заобикаляше голям хвойнов храст, стъпките й станаха по-бързи, но после тя спря като вцепенена.

Поляната, която търсеше, беше вече пред нея. Зелена папрат обрамчваше потока, а водната повърхност просветваше сребристо. Но слънчевите лъчи падаха и върху голите рамене на мъж, който утоляваше, коленичил върху мекия мъх, жаждата си със студена вода. Катрин изпита ужас при мисълта, че е налетяла на бракониер. Непознатият беше с гръб към нея, но не изглеждаше нито дрипав, нито прегладнял. Ездитният му панталон беше чист и сякаш скроен по мярка за дългите му мускулести крака, ботушите от скъпа кожа бяха лъснати до блясък. Риза от тънък бял ленен плат беше хвърлена върху, мъха заедно с червена вълнена горна дреха.

Той си изми лицето и прокара пръсти през влажната черна коса, която се спускаше на меки вълни върху широките му загорели рамене. Вече освежен, мъжът въздъхна доволно.

Защо е спрял тук, й стана ясно, когато чу пръхтенето на кон. Полузаслепена от слънчевите лъчи, Катрин не беше забелязала огромния черен жребец, който сега наостри бдително уши и разду ноздри, усетил близостта на кобилата. Мъжът реагира мълниеносно на предупреждението на коня си: той пъхна ръка под хвърлените на земята дрехи и се озова изведнъж с пистолет в ръката, бързо скочи на крака и насочи оръжието към предполагаемия нападател. Катрин извика от ужас, изтърва шапката и ръкавиците, притисна ръце към устата си.

Черните очи проблеснаха опасно, после просветнаха объркано и ръката на непознатия бавно се отпусна.

— Никой ли не ви е казвал, че е опасно да се промъквате неусетно?

Резкият глас предизвика тутакси чувството й за противоречие.

— А на вас никога ли не са ви казвали, че човек не бива да нахълтва безнаказано в чужда собственост?

Той пак я стрелна, но сега тъмните му очи вече не напомняха така силно очите на хищна птица.

— Какво казахте?

— Навлязъл сте без разрешение в частна собственост — повтори рязко Катрин. — Ако бях горски пазач, трябваше да ви застрелям без предупреждение.

— Значи трябва да съм безкрайно щастлив, че не сте. — Черните очи се присвиха в тесни цепнатинки. — Да се осмеля ли да попитам какво търси една млада дама сам-самичка в гората?

— Не, да не сте посмял! На ваше място бих се пръждосала час по-скоро, защото тези земи са на сър Алфред Ашбрук и мога да ви уверя, че той се разправя много бързо с бракониери и прочее нехранимайковци.

Чужденецът я измери внимателно от глава до пети.

— Аз пък имам навика да се разправям бързо с хора, които ме наричат бракониер — ухили се той.

Безсрамието му разгневи Катрин още повече.

— Наблизо четиридесет мъже са на лов за лисици, достатъчно е да извикам високо за помощ…

— За разума ви добре говори фактът, че си давате сметка за опасното положение, в което се намирате — прекъсна я той разсмян. — Не е бивало да забравяте предупрежденията на гувернантката си да не скитате сама из гората.

Катрин го изгледа със широко отворени очи.

— Откъде знаете, че…

— Не е ли сред най-елементарните задължения на всяка гувернантка да предупреди възпитаничката си за рисковете, които носят самотните разходки? — Мъжът се наведе и вдигна ризата си от земята. — Можете да си кажете, че имахте късмета да не срещнете някой безскрупулен негодник, защото нито острият ви език, нито избухливият ви нрав щяха да му направят някакво впечатление.

— Какво си позволявате, невъзпитан гамен! — избухна Катрин. Силна червенина изби по лицето и по шията й. Защото той се втренчи подигравателно в широко разтворената яка, а после и в силно оголените й гърди. Но връх на нахалството беше широката му усмивка, откриваща блестящи бели зъби.

— Правилно ли предполагам, че сте по някакъв начин сродница на този сър Алфред Ашбрук?

— Аз съм негова дъщеря — вирна Катрин високомерно брадичка.

— Аха, негова дъщеря, значи — повтори бавно чужденецът и направи няколко крачки към нея. Гордостта, но и поомекналите й колене попречиха на Катрин да се подчини на инстинкта си и да хукне да бяга, но червеникавата й кобила усети внезапната й нервност и предупреждаващо изпръхтя. Това насърчи на свой ред огромния черен жребец да изтрополи нападателно през поляната.

— Стой мирен, Шадоу!

Чужденецът дори не се обърна, но Катрин видя през рамото му как жребецът се подчини незабавно на заповедта. Сега стоеше напрегнат, с потръпващи хълбоци и отметнал глава, а господарят му използва малкото произшествие, за да се приближи още повече. Вече на лакът разстояние от Катрин, той протегна ръка към меките като кадифе ноздри на кобилата й.