Стивън Кинг - Мъглата

Оказа се, че не съм толкова добър, колкото беше той. Опитвах се дълго, може би по-дълго, отколкото трябваше. Направих изложба в Ню Йорк и тя не мина много добре — критиците през цялото време ми навираха в носа баща ми. Година по-късно издържах себе си и Стеф, като правех реклами. Тя беше бременна и аз седнах да поговоря със себе си по въпроса. В резултат от този разговор стигнах до убеждението, че истинското изкуство ще остане завинаги хоби за мен, нищо повече.

Правех реклами за шампоана „Голдън Гърл“ — онази реклама, дето момичето е яхнало велосипеда си и другата, където играе фризби на плажа, където е на балкона си, с питие в ръка. Илюстрирал съм разкази за повечето списания, но навлязох в тази работа, като правех бързи илюстрации за по-долнопробните мъжки списания. Правил съм филмови плакати. Падат пари. Справяме се доста добре.

Миналата година направих една последна изложба в Бриджтън. Показах девет платна, които бях нарисувал през последните пет години и продадох шест от тях. Платното, което в никакъв случай не исках да продам, показваше точно федералния супермаркет, по някакво странно съвпадение. Перспективата бе откъм далечния край на паркинга. В моята картина паркингът бе съвсем празен, с изключение на дълга редица консерви с фасул, които ставаха все по-големи и по-големи, колкото повече се приближаваха към зрителя. Последната изглеждаше висока два метра и половина. Картината се казваше „Фасул и лъжовна перспектива“. Един човек от Калифорния, който бе важна клечка в някаква компания, произвеждаща топки за тенис и ракети и кой знае какви още спортни артикули, изглежда много искаше да има тази картина и не приемаше „не“ за отговор, въпреки че бях сложил надпис „не е за продан“ в долния ляв ъгъл на дървената рамка. Той започна от шестстотин долара и постепенно стигна до четири хиляди. Каза, че я искал за кабинета си. Не му я дадох и той си отиде много учуден. Дори тогава той не се отказа, остави си визитната картичка в случай, че си променя решението.

Парите нямаше да са ми излишни — същата година правихме пристройката на къщата и купихме част от пътя — но просто не можех да я продам. Не можех да я продам, защото усещах, че това е най-хубавата картина, която съм рисувал и исках да я запазя и да си я гледам всеки път, след като някой ме попита, със съвсем несъзнателна жестокост, кога най-после ще нарисувам нещо сериозно.

После се случи така, че я показах на Оли Уийкс един ден миналата есен. Той ме попита дали ще може да я фотографира и да я пусне като реклама някоя от седмиците и това бе краят на моята собствена лъжовна перспектива. Оли бе прозрял какво точно представлява моята картина, и по този начин ме принуди и аз да прозра. Прекрасен образец на елегантно рекламно изкуство. Не повече. Но, слава богу, не по-малко.

Позволих му да го направи и тогава се обадих на важната клечка в дома му и му казах, че ако още иска картината, може да я получи за две и петстотин. Той още я искаше и аз му я изпратих. И оттогава този глас на несбъднато очакване — този измамен детски глас, който никога не се задоволява с меки суперлативи като „добре“ — до голяма степен замлъкна. И с изключение на няколко промърморвания — почти като шумовете на невидимите същества някъде отвън в мъгливата нощ — оттогава е замлъкнал съвсем. Може би вие ще можете да ми кажете защо замлъкването на този детски, настойчив глас прилича толкова много на умиране?

Около четири часа Били се събуди — или поне частично се разбуди — и се огледа с невиждащи, неразбиращи очи:

— Още ли сме тук?

— Да, мило — казах аз. — Тук сме.

Той се разплака толкова безпомощно, че бе направо ужасно. Аманда се събуди и ни погледна.

— Хей, човече — каза тя и нежно го придърпа към себе си. — Като дойде утрото, всичко ще изглежда малко по-добре.

— Не — каза Били. — Няма да изглежда. Няма. Няма.

— Шшш — каза тя. Очите ни се срещнаха над главата му. — Шшш, време е за сън.

— Искам мама!

— Да, искаш я — каза Аманда. — Разбира се, че я искаш.

Били започна да се извива в скута й така, че да може да ме гледа. Той наистина ме гледа известно време. После пак заспа.

— Благодаря — казах аз. — Той имаше нужда от вас.

— Той дори не ме познава.

— Това не променя нещата.

— Кажете, какво мислите? — попита тя. Зелените й очи бяха приковали моите. — Какво наистина мислите?

— Попитайте ме сутринта.

— Сега ви питам.

Отворих уста да отговоря и тогава Оли Уийкс се материализира от мрака, като от филм на ужасите. Той имаше фенер с една дамска блуза на стъклото и сочеше към тавана. По изпитото му лице играеха странни сенки.